Сряда, 18 ноември 2026 | Димитровград Предимно ясно 16°
Димитровград България Светът Спорт Обяви Видео eTV

Момчето написало музика по текст на Илияна Йотова: Има една страна, в която съм нежелан

1,306
Ники Качаров Свали оригинала
Ники Качаров

Всички сме жертви на тази изфабрикувана система, овладяна от шайка безскрупулни хитреци, погрознели от власт, ояли се в имунитети и привилегии, омърсени от измами, казва с тъга основателят на група „Апокалипсис“

Ники Качаров, който преди 47 години написа музиката за песента „Ще се завърна“ днес се чувства нежелан в Родината, а скоро могат да го обявят и за „чуждестранен агент“. Всъщност автор на текста на тази песен е ученичката от софийската френска гимназия  Илияна Йотова. Тя днес е президент на България и вместо обединител на нацията е изразител на една ретроградна политика, която все повече ни отдалечава от европейските ценности и мечтата за свобода.

На страницата си във фейсбук Качаров разказва за онези романтични мигове и как със своята съученичка са се разминали в годините на прехода, за да осъзнае, че на България компетентни хора, а освен това и независими, не са необходими.

Ето цялата му изповед и песента по текст на българския президент:

С Илияна Йотова бяхме съученици в софийската Френска гимназия. 

През 1979-а току-що създадената ми група „Апокалипсис“ бе поканена да свири на фестивал във Варна. Присъстваща на събитието, Илияна ми предложи свой текст, по който написах веднага и дори изпълнихме песента „Ще се завърна“.

Бяхме 15-годишни деца. И днес, почти половин век по-късно, тази песен ми звучи символично, макар и с

два различни прочита – нейния и моя

Илияна стана успешен политик. Премина през целия зигзаг на прехода, за да достигне днес до най-високото стъпало в държавната йерархия.

Аз пък пропуснах този период изцяло. Заминах за Франция в една късна есен в края на 80те . Изпратиха ме приятели, носещи касетофон, от който звучеше моята песен „Не е лесно да си тиква“ на група „Ера“. Имах един куфар и една китара. Не тъгувах: уж отивах да уча, но всъщност планът ми бе да спечеля достатъчно пари за китара и усилвател „Фендер“ и да се върна с тях у дома. 

Докато спестявах, режимът на Живков падна. Последва сривът на почти всичко, което все пак поддържаше живота поносим в условията на умиращия „развит“ социализъм. Баща ми бе уволнен и започна работа като нощен пазач с куче на един паркинг. Майка ми, бързо пенсионирана, се редеше от ранни зори на опашки за храна. 

Очевидно не беше време за завръщане. С честен труд едва ли щях да преживявам, а за бандит не ставам. Дипломирах се и започнах работа в Париж, където междувременно защитих дисертация по физика. И продължавах да си тананикам моето „Ще се завърна“.

България се приближаваше към Европа и това ме окуражаваше. Следях развитието с надежда. Няколко пъти се опитвах да предложа услугите и знанията си на различни правителства в области, в които други държави вече ме смятаха за утвърден експерт. Никой никога не ми отговори. „Нейсе – казвах си, – сигурно си имат достатъчно компетентни хора.“

Постепенно осъзнах: на България компетентни хора, а освен това и независими, не са необходими. Такива имат собствено мнение, морал и способност да ги защитават без да се съобразяват с какво иска „шефът“. А системата често обслужва интереси в разрез с тези на държавата, и противоречащи на елементарна експертна оценка. Примери - с лопата да ги ринеш. За такива няма нужда от експертиза, а само от подписи на послушни служители, чиито парафи да служат като щит срещу търсене на отговорност от висшестоящите. Тази система бе изграждана още от ден първи на прехода – с

червени пари в куфарчета, раздадени срещу доживотна лоялност

 на удобни хора и бъдещи олигарси; с банди, легализирани като охранителни фирми; с телевизионни шоу програми, бълващи чалга, показна вулгарност и култ към престъплението; с похабеното образование на подрастващите и съсипаното здравеопазване на застаряващите; със силовите и съдебни структури, обслужващи себе си и управляващите. Това ни доведе дотук, където сме днес.

Като по учебник на КГБ за манипулиране на общественото мнение, древната рецепта за нашата сготвена демокрация бе „Разделяй и владей“. Създавай изкуствени разделителни линии. Насъсквай социалните групи една срещу друга. Подхранвай нетърпимостта. Създавай врагове, насаждай страх и отклонявай вниманието от същественото. Манипулирай изборите. Промени ценностната система. Обеднявай народа и го лишавай от образование и критично мислене. Купи когото искаш с обществени пари, или го унищожи ако не приеме.

Създай завист, развивай алчност и липса на емпатия

Наречи ума и красотата недъзи и създай заместваща естетика, наричайки я патриотизъм. И така, за по-малко от 40 години, системата успя да убеди немалко хора, че „преди беше по-добре“, че в безпътица решението е връщане на авторитарен режим с един „батюшка“, който да въведе ред и да изпрати всички инакомислещи обратно в Белене. Защото, нали, инакомислието е основният проблем в нашето немислещо иначе гражданско общество.

Днес, под всяко изказано мнение в социалните мрежи се изливат расистки, фашистки, сексистки и религиозно мотивирани обиди, заплахи за саморазправа, дори за смърт. Как позволихте, скъпи хора, да посеят у вас толкова ненавист? Откъде идва тази разрушителна злоба към себеподобните, всички споделящи едни и същи надежди за спокоен живот, достойна работа и бъдеще в родните им места. Нима не виждате, че всички сме жертви на тази изфабрикувана система, овладяна от шайка безскрупулни хитреци, погрознели от власт, ояли се в имунитети и привилегии, омърсени от измами? Наистина ли смятате, че демокрацията е виновна? Как си представяте тогава бъдещето, своето собствено и това на следващите поколения българи?

Цял живот съм работил за големи чуждестранни компании и съм преговарял с какви ли не правителства по света. Никога не ми е било неудобно да се нарека българин, напротив - гордеел съм се, макар и получавайки отсреща снизходителното „Ааа, Стоичков!?“. Днес мога да живея почти навсякъде по света: извоювал съм с труд тези право и възможност. 

Но има една страна, в която сякаш съм нежелан. Една страна, в която вероятно скоро дори ще могат да ме заклеймят като „чуждестранен агент“, само защото получавам заплатата си в чужбина,

имам собствено мнение и не се притеснявам да го изразявам

И тази страна е моята обичана родина, за която никога не съм преставал да мисля. Към която никога не съм преставал да се обръщам. И за която никога не съм преставал да мечтая, че „Ще се завърна някой ден“.

Една песен, написана от две 15-годишни деца през 1979 година, днес звучи като равносметка за два съвсем различни житейски пътя. За единия „Ще се завърна“ може да звучи като победен финал. За другия – като несбъдната мечта с „отпаднала необходимост“.

Сподели

Коментари в сайта (0)

Все още няма коментари. Бъди първият!

Вход