В тих пролетен ден група деца ритат с настървение в училищния двор. Обувките им са опърпани от асфалта. Вместо топка си подават празна бутилка от минерална вода. Бихте си помислили, че това се случва в страна от Третия свят. Гледката обаче е от училище в центъра на Кърджали. Часът е по физическа култура и спорт. Няма екипи, няма топки, дори не се вижда преподавател. Това не е изключение, а практика в школата на града.

В държавата ни, в която има министерство на спорта, никой не говори за физическата култура в училищата. Децата затлъстяват, чести гости са хипертонията и сърдечните заболявания. Държавната субсидия за спортни уреди е едва 3 лв. годишно на ученик.

В повечето училища в Кърджали още от началото на деветдесетте години на миналия век часовете по физическа култура и спорт са само добро пожелание. Немотията на прехода е довела до там, че родителите едва насмогват да облекат прилично децата си, камо ли да им купят спортни екипи. За тях часовете по „физическо” са нещо второстепенно и те са заети предимно да ходатайстват за по-високи оценки, защото им трябват за дипломата.

Самите преподаватели са абсолютно демотивирани. От една страна е ниското заплащане на труда им, от друга подценяването на предмета от колегите. Той спада към техническите, към които се числят музиката и трудовото обучение. Никой не го е еня, че физическата култура е свързана със здравето на подрастващите.

За истински занимания със спорт учениците се сещат в последната година на обучението. Това са предимно момичета, които пресмятат как ще се вместят в балните рокли.

За да отчете дейност, държавата е въвела нормативи за физическа дееспособност. Полагат се изпити по спринтово бягане, по дълго бягане, скок на дължина от място, коремни преси за момичета и хвърляне на медицински топки за момчетата.

Изпитите обаче са формални. Децата дори не си правят труда да се явят с екипи и маратонки. Нормативите се покриват не с упражнения, а с ходатайства. Затова и учениците са много болнави. Често оправдават отсъствието си от час с пневмонии, а в същото време ходят да пушат. Разказва се случай как мерките на школските власти срещу ученическа пушалня в жилищен блок притеснили родител и той искрено се заинтересувал къде детето му ще ходи безпрепятствено да пафка в часовете по „физическо”.

Според педагози по физическа култура грижите за подрастващите трябва да започнат от първи клас. Важни са първите четири години. За съжаление формализмът в занятията с малчуганите е голям. Стига се дотам, че учениците не знаят какво е строй и строева подготовка. Дойде ли Денят на славянската писменост и българската култура 24 май, когато в Кърджали се манифестира по централната улица, педагозите по физкултура се виждат в чудо. През центъра се влачат орди, а не дефилират дисциплинирани ученици.

Една от възможностите е спортните занимания да се извършват по свободно избираема подготовка. За тези които искат да се занимават със спорт обаче такива часове в повечето школа в Кърджали не са предвидени. Тези пък, които търсят в изява в клубове, очакват бонуси от преподавателите. Те смятат, че като изявени спортисти трябва да получават по-високи оценки по другите предмети. Участието им в редовни часове по „физическо” е абсурдно. То е под тяхното достойнство, защото се изявяват като спортни звезди. Примерът им убива желанието у останалите.

Днес младежите завършват средното си образование без да са виждали уреди за гимнастика като коза, кон с гривни, греда, висилка, халки. Уредите отдавна са изчезнали от спортните зали. Ако днес ученик се опита да прави гимнастически упражнения върху такъв уред, би се потрошил здраво. Няма нито кой да му покаже, нито кой да го оцени. Повечето от днешните преподаватели нямат хабер от гимнастика, въпреки че са завършили Спортната академия. Дава се за пример учителката Руска Илиева, която и на 80 години търси къде да преподава, за да не се откъсва от спорта. Старите кадри носят духа на спортиста и умеят да го предадат на децата, въпреки че нямат висше образование, споделят педагози.

Някои училища в Кърджали се опитват да създадат кабинети по фитнес, за да бъдат с крак със съвременните тенденции и да привлекат по–големите ученици. Отделят зали, закупуват скъпи уреди, благодарение на загрижени родители. Оказва се обаче, че не всички деца се справят с уредите. Иска се спортна и двигателна култура. Преподавателят трябва да е около младежите, защото те от незнание, често повреждат техниката.

В мрачната картина има и проблясъци. Образец не само за училищата в Кърджали, но и за тези в страната може да бъде СОУ ”П.Р.Славейков”. Девизът на славейковци е „Училище за шампиони”. Стената на спортната им слава не отстъпва на витрините с купи на големите клубове „Левски” и ЦСКА. По традиция учениците от школото обират 70 на сто от купите на областните шампионати. Развиват предимно волейбол, баскетбол, тенис на маса. Републикански шампиони са по волейбол и тенис на маса. Възпитаник на училището попадна и в детския отбор на Христо Стоичков, който тренира в Барселона. Попитали момчето от кой български отбор е. То отговорило: От „Славейков”. Защото в процес на регистрация е училищен спортен клуб.

Според директора на школото Милко Багдасаров в спортните занимания по свободно избираем предмет са включени половината от децата. За тях през последните години от дарения са събрани спортни екипи. Има цял склад, отделен за тях.

Привлечени от спорта, много младежи се прехвърлят от други училища в „Славейков”. Според мълвата в училището преподавателите пишат по-високи оценки на спортистите. Разказва се как всеки ден специална кола взема от Момчилград и връща републиканските шампиони по тенис на маса, които са избрали да учат далеч от родното си място за да могат да тренират.
Перспективата, която ги привлича, е подготовката им за професионалния спорт. В „Славейков” работят професионални треньори, които подготвят децата. Дори Ники Сървайвъра бе нает да преподава методи на оцеляване.

Георги КУЛОВ