Заради своята задължителност празнуването по Коледа отдавна нагарча в своя захаросан паралелен свят. Да не говорим за повсеместния кич, задръстванията и някак слабоумното разбиране, че само по Коледа трябва да сме добри.

Знаете ли какво е „коледна умора“ или „коледен бърнаут“? Това е съвсем сериозно психологическо състояние, на което мнозина падаме несъзнателна жертва. За пръв път е описано от психолога Херберт Фройденбергер през 1970 година. Хърб е германски емигрант в САЩ и великолепно земен мислител. Понеже в християнската западна традиция всичко коледно трябва да е повече от приказно, той просто „повръща“ интелектуално от целия традиционен и непоносим кич.

Т.е. Фройденбергер е първият, противно на „жизнерадостното“ му наглед име („Freude“ означава „радост“ на немски), който ни подсказва душевната непоносимост на задължението да празнуваме Коледа. Заради това своеобразно „задължение“ самото празнуване отдавна нагарча в своя захаросан, унифициран, паралелен свят. И мнозина от нас стават културни жертви на рождественския празноват капан, милите ние.

Стрес, задръствания, а „след мъглата - пак мъгла"

Аз бих добавил и няколко бързи кисели фактора в градска среда у нас, сред които повсеместният стрес от „подаръчното“ и смазващият коледен кич. В България той все още дори не е страховито и великолепно скъп бляскав кич, както в европейските столици. Да не забравяме и ужаса от задръстванията - около моловете и изобщо - и някак слабоумното масово разбиране, че сякаш само по Коледа трябва да сме добри.

Следователно, консуматорският опит и потребителски императив формално работят, но се съмнявам, че носят щастие. Защото официално затриват смисъла на този празник.

Разбира се, някои столичани имат великолепен селски изход, при който не се наблюдават непременно депресивни състояния, само обикновено главоболие на сутринта. Киселото зеле, домашното вино и свинското на провинциален терен винаги вършат чудеса. Този селски пейзаж е в пълен контраст със съвременната светска хореография на индустриализираната радост през сезона (по колегата антрополог от Оксфорд Дж. М. Дауд). И тя действително може да бъде непосилна - от най-простото тип „омръзна ми“, до истински клинични състояния.

Защото Коледа, да сме честни, отдавна вече е проста търговска радост по поръчка, която едва прикрива факта, че отчаянието е най-силно през декември. Основно заради зимното слънцестоене, по моему. Като добавите стреса, трафика, подсъзнателния натиск върху Фройдовия Ид (непременно да радваме другите), се получава мъгла. И както пееше неподражаемият Тодор Колев, „след мъглата - пак мъгла“. Особено в София, където чак до март не се диша.

София в последните години също наваксва с коледния кич  Снимка: BGNES

Смесица от старо и ново езичество, поръсено с коледен кич

Извън горните шеги, Коледа у нас е синкретично, квази-християнско (уви или не) рециклиране на рудиментарната надежда, самонабита в умствения софтуер от племенни времена, че след зимното слънцестоене - културологичен паралел на смъртта - следва самонадигане към живот.

Обаче нещо ме гложди, че най-новият консумеризъм си остава смесица от старо и ново езичество, щедро поръсено с необходимия коледно-пазарен кич. И че няма културно самонадигане, а сляпа вяра в празничния coup de foudre, т.е. Коледа ни удря като свектавичен гръм и ние сме безпомощни.

„Добрият старец“, лампички, еленът Рудолф, ангелчета, организирано неискрените навици, някак задължителното празнично настроение, тихото скърцане със зъби, ако не получиш „точния“ подарък, неудържимото ядене и всеобщо прекаляване...

Тези работи ги знаете, но за момент, с потръпване, ще ви припомня и още един скрит аспект на коледния бърнаут: в нашия крив и неслучил се постмодернизъм това е и сезонът на благотворителността, сякаш през друго време от годината хора не се нуждаят чак толкова от помощ. Т.е. и това е част от организираното лицемерие и кекав опит за безкрайна наша обществена индулгенция. За нещо, което би трябвало да бъде съвсем съкровено.

Ама не и не. Поведени от един карикатурен „Уилям Уолъс“ в юруша на държавната благотворителност, се реализират основно пластмасови инициативи да даряваме на всяка цена САМО защото на Коледа трябва да сме по-добри. Така институциите на практика си купуват малко традиционна доброта и смисъл. И всеки с разума си тук трябва да е като онова емоджи, което повръща нещо голямо и зелено, в стил Линда Блеър от „Екзорсистът“.

Купувай подаръци, яж, бъди добър!

Защо трябва да сме по-добри точно на Коледа, точно когато сме в бърнаут? Ако попитате млад светски потребител в социалните мрежи, който слага оръжие пред инстинктивното избягване на депресията, едва ли ще чуете нещо за смисъла на Рождество или теологията на Въплъщението. Следователно, Коледа/Рождество се връща и превръща в нещо като съвременни сатурналии, само че - за разлика от ранната Римска република - те вече се разиграват в мола и по баровете.

Разликата е, че древноримските плебеи чак до Нерва-Антонинската имперска династия нямат нашия втори план и просто се разцепват от свинщини, защото това е единственият им ежегоден шанс. И не, това, че роби и господари се разменяли, не е вярно.

Значи, честито: вие сте едновременно жертва и бенефициенти на серия от светски ритуали по повод бивш езически, сега християнски празник. И колкото повече нарастват тревожността и метаморалът, толкова повече ги избягваме чрез несъзнателни действия. То е малко като при питагорейците: копнеем да придадем поне малко смисъл на тоя живот (в „Сезона“ на Коледата, ‘Tis The Season), без обаче да си даваме истинска мисловна сметка за това, просто пришпорени от „традициите“.

Самият коледен инструментариум, разбира се, не е лош: търговията получава адреналинова инжекция в сърцето като онази в гърдите на Ума Търман, емигрантите се прибират вкъщи, а домашните ястия ни правят истински европейци. И подаръците, тежката увиснала тегоба на подаръците...

В едно есе от 1957 („Какво означава Коледа за мен“) К. С. Луис пише: „Наистина ли е мой дълг да купувам и получавам маса боклуци всяка зима, само за да помогна на собствениците на магазини?" Така свръхестествената история на Рождество е заменена със споменатата изкуствена радост по поръчка още преди много години.

„Консумеризмът и потребителският императив формално работят, но се съмнявам, че носят щастие. Защото затриват смисъла на Коледа.„  Снимка: BGNES

Да бъдем не непременно по-добри, а по-умни и по-разбиращи

Не забравяйте, че кичът по начало е вид култура на липсата на мисловно и вкусово усилие, а не че някой парвенюшки полуръст си слага плюшени еленови рога на покрива на колата. Последното е следствие от исторически празничен кич.

Аз също в определени ситуации обичам вълнените чорапи на еленчета, особено ако са единственият елемент от дадено облекло. Но се опасявам, че коледната депресия отдавна вече е реквизит още от 15 ноември (плюс новата религия „Черен петък“), т.е. неусетна и наистина задължителна.

Депресията обаче не я махат магически през януари, че и по-нататък, а продължава вечно, ако не се лекува. Досущ като коледната украса в София, която никога не си отива.

А е толкова просто. Когато активирането на кортизола продължи твърде дълго поради серия от стресиращи събития, предшестващи Коледа, тялото може да започне да произвежда по-ниски дневни нива на същия хормон, което кара човек да се чувства изтощен, пък и има опасност да се замисли в стил: „Защо изобщо съществувам в тоя хаос, а не скоча от 16-ия етаж?" Тук вероломно се намесва и периферната нервна система, която препятства способността на вашия прекрасен организъм да се възстановява от стреса и да се чувства енергичен. През целия ден! С магнезий! И допринася за усещането за празнична дистимия!

Добре, де, шегувам се. Но голямото наистина е в малкото, както викаше съветският академик Лихачов. Смисълът е в малкия красив жест, в едновременно смеха и въздържанието, в културния рестарт/reset, в самата умност на битието, в празничното смирение, в споделения един-единствен джаул топлина. В самото споделено и човешко, в усмивката на Бъдни вечер, в опита да бъдем не непременно по-добри, а по-умни и може би разбиращи.

И в малката кибритопродавачка, която не е спечелила нито парица и мечтае за печка с излъскани медни крака и с медна вратичка, но новогодишното слънце изгрява над мъничкия ѝ труп. Весела Коледа.