Чрез инициативата оставяме дългогодишното бездействие на властите да паразитира върху дарителството

Преди няколко години Айше Генч ражда недоносено дете в турска болница, което умира в линейката в търсене на свободен кувьоз – такъв няма нито в болницата, в която е родила, нито в тази на 100 км разстояние, нито в следващата. Европейският съд за правата на човека осъжда Турция за нарушение на правото на живот (чл. 2 от Конвенцията за правата на човека), защото държавата не е положила достатъчно усилия да гарантира „плавна организация и правилно функциониране на услугите, предоставяни от държавните болници, и най – общо на здравната система (…)". Съдът добавя, че детето не е починало в резултат на допусната грешка при лечението или проявена лекарска небрежност при оказване на медицинска помощ, защото на него „не му е оказана медицинска помощ въобще“.

Европейската конвенция за правата на човека въвежда конкретни стандарти, задължаващи всяка държава да вземе мерки, когато в здравната система има недостатъци, които могат да застрашат живота на пациентите, нуждаещи се от спешна медицинска грижа. Разбира се, това не означава, че всяка държава е длъжна да осигури достъпни медицински услуги от всякакъв вид, тъй като финансовите, човешките и инфраструктурните ресурси за ограничени. Държавата обаче е длъжна да осигури адекватна организация (необходимото законодателство, контрол и средства) в областта на спешната помощ и осигуряване на животоспасяващи медицински услуги.

ЕСПЧ е установявал нарушение на правото на живот, когато системен или структурен недостатък във функционирането на болничните услуги води до лишаване на пациент от достъп до спешна помощ. За да установи нарушение, следва да се докаже, че властите са знаели или да е трябвало да знаят за този пропуск или недостатък, но да не са предприели необходимите мерки, за да ограничат или коригират тези системни проблеми. Тези недостатъци, също така, трябва да са довели до непосредствена заплаха за живота на пациентите, включително за живота на съответния пациент. Така например по делото Aydogdu v. Turkey (дело, различно от това на Айше Генч) се установява, че са липсвали както оборудване за оказване на спешна медицинска помощ на недоносени новородени, така и места за прием на такива бебета в болниците в цял един район. Властите са били длъжни да идентифицират проблема и да предприемат своевременни мерки, доколкото няма данни този проблем да е възникнал внезапно и за него да са допринесли непредвидими и неочаквани обстоятелства.

Нещо повече, в Общия коментар 14 към Международния пакт за икономически, социални и културни права подчертава, че държавите имат минимални основни задължения (core obligations), които са задължителни независимо от наличните ресурси в държавата. Сред тях се включва и осигуряването на достъп до лечебни заведения и услуги без дискриминация, особено за уязвимите групи пациенти. Сред основните задължения на държавите е и справедливото разпределение на здравните услуги с приоритет деца, бежанци, малцинства, хора с увреждания.

България е страна и по двата международни акта и те се прилагат директно в нашето позитивно право. Това обаче не пречи

в България да има болници, които работят на „ротационен принцип"

под одобрителния поглед на контролните органи, следящи за качеството на медицинската помощ. В резултат на това онзи ден едно дете почина в крачола на майка си в линейка на път за родилното отделение, защото раждащата жена не улучила подходящата ротация.

Междувременно вече двадесет и две години в България се събират средства за осигуряване на животоспасяваща апаратура за осигуряване на медицинска помощ на деца, която очевидно принципалът в лицето на собствениците на болници (държава и общини) не желаят да осигурят. Събират се средства за рехабилитация и лечение на деца  с различни заболявания, а медиите бодро отразяват благородните инициативи, без да зададат нито един въпрос - защо тези лекарства или рехабилитационни дейности не се заплащат от НЗОК или по друг механизъм от бюджета на държавата? Защо има лечебни заведения с родилни отделения без транспортни кувьози и защо с дарения трябва да се осигуряват респиратори (забележете респиратори!) за новородени и деца? Защо здравните осигуровки и данъците, които плащаме, се оказват недостатъчни за осигуряване на средства за покриване на основни здравни нужди на децата, а се налага да дотираме държавата с дарения, осъществявани под благородния поглед на бездействащите институции? Какво направиха властите, за да намалят неонаталната и детска смъртност в държавата, заемаща едно от челните места в ЕС по този показател? И понеже държавата - това сме ние - питам и какво направихме всички ние, за да спрем да цъкаме с език и

да си успокояваме съвестта със sms-и

под бурните аплодисменти на насядалите на предните места по коледните концерти властимащи?

Ако жената, която изгуби детето си на път за болницата, трябва да докаже пред ЕСПЧ системен или структурен недостатък във функционирането на болничните услуги, което е довело до смъртта на детето ѝ, както и че властите са знаели или е трябвало да знаят за този недостатък, но не са предприели необходимите мерки, за да ограничат или коригират тези системни проблеми, може спокойно да сложи линк към Българската Коледа в жалбата си. Защото кампаниите на БК са своеобразен каталог на нарушенията на правото на болните деца да получат качествена, своевременна и достъпна медицинска помощ, от която се нуждаят.

Това не са глезотии: говорим за лекарствени продукти, без които заболяването им ще напредне и може да доведе до смърт; говорим за лечебни или диетични храни, без които децата ще умрат от глад (буквално); говорим за рехабилитация, без която инвалидизирането ще напредне и ще постави детето в още по-тежко и унизително състояние; говорим за апаратура, предназначена за лечение на спешни състояния. (А за възрастните пациенти да не говорим - за тях няма даже Българска Коледа).

Част от финансираните чрез БК дейности би следвало да се финансират от НЗОК,

а други – да бъдат осигурени чрез инвестиции в лечебните заведения – собственост на държавата и общините. Вместо това обаче ние финансираме с даренията си дейности, които по закон отдавна следваше да са осигурени по посочения ред. Така приспиваме съвестта си, даваме индулгенция на безсилните и безидейни управляващи и поощряваме бездействието.

Дарителството и доброволчеството са изключително важни, участието във и подкрепата на каузи, подпомагането на уязвими хора или на животни, са все неща, на които трябва да учим и да възпитаваме децата си и да поощряваме у всеки. Наред с това обаче извън сълзливите кампании и унижаването на родители и деца да просят такава помощ включително и чрез необходимата за това публичност, трябва да питаме,

да настояваме за отговори и да искаме обяснение.

Защо цели 22 години институционализираното бездействие е аплодирано, докато пее и се весели от екрана и ни показва болни и страдащи деца, които нямат друга алтернатива освен дарителските средства?

Чрез Българската Коледа всички ние оставяме дългогодишното бездействие на властите да паразитира върху дарителството. Примиряваме се с липсата на кувьози, с ротационното функциониране на болници, с липсата на важни животоспасяващи лекарства за децата, липсата на елементарна помощ за рехабилитация и спасителна храна.

С Българската Коледа години наред именно много благородните отговорни за тези тежки недостатъци на здравната система ни казват: ние и тази година никаква не я свършихме, но дайте да дадем.

Надявам се, че все някой от тях ще има кураж да каже най-после: „Извинявайте, че всяка година злоупотребяваме с Коледата. Извинявайте, че години наред държим в ъгъла (детското) (цялото) здравеопазване и дори по Коледа се сещаме за него само, за да Ви поискаме да дадете още. Ще вземем да си свършим работата най-сетне“.

*Адвокат Мария Шаркова е специалист по медицинско право и член на Обществения съвет за създаване на Национална детска болница.