Мартина Маринова е треньор по спортна аеробика повече от 20 години. Създава клуб „Мега спорт“ през 2007 година, който се утвърди като един от най-добрите в страната.

Маринова е и един от треньорите на националния отбор в категория младша възраст. Част от състезателите на „Мега спорт“ са членове на националния отбор по спортна гимнастика за юноши и девойки. На Световното първенство в Италия през септември тимът спечели 7 медала.

Интервю на Христина Котларска

Вие сте изключително успешен треньор. С каква мисъл отивате в залата всеки ден?

Единственото, което правя, е да разбъркам сутрешното си кафе с любов. Обичам да го пия с мед. Когато имам проблеми, просто слагам повече лъжици.(Усмихва се.)

Как решихте да създаде клуб „Мега спорт“? Имахте ли нужда да се докажете?

Никога не съм имала нужда да се доказвам или да съм на върха. Искала съм моите състезатели да бъдат най-добрите.

Това е като да отглеждаш дете. Не му даваш най-доброто, за да се докажеш, а защото го обичаш.

Как избрахте името?

Измислих го от днес за утре. Работих в друг клуб, в който условията не бяха ок за мен.

Говорите за „Виолена спорт“ на Теменуга Илиева.

Да. И реших да се отделя. Не съм имала проблеми с нея, но по стечение на обстоятелствата и някои недоразумения, го направих.

Това е Вашето начало. Взела сте си нещо оттам.

Разбира се, всеки отвсякъде взима. Но нищо не е вечно. Днес има „Мега спорт“, утре може да го няма. Днес може да си на върха, утре – на дъното. Това са нещата от живота.  Подготвена съм за абсолютно всичко.

Кое Ви превърна в това, което сте днес?

Треньорът е добър, когато децата са мотивирани и искат да спечелят медали. Не подценявам своята работа, но ако нямаш добър материал, няма как да си добър като треньор. За големия успех е нужно дете да може, родител да подкрепя и треньор да знае.

В началото бях сама и моят солиден гръб беше мъжът ми. Мен ме тревожеха съмнения, той беше бетон. Винаги ме е подкрепял за всичко. Когато съм падала, винаги ме е вдигал.

Имала съм моменти, след многото падания и вдигания през годините, да губя вяра. Тогава той ми казва:“ Няма да падаш духом, не те познавам такава“.

Благодаря на Бог, че имам много добри хора до себе си. Това са и треньорите Стела Чанкова, Дияна Димчева, Ангел Казаков и моята сестра Станимира Георгиева. Ние сме едно голямо семейство, във всичко сме заедно и искрено се надявам това да не се промени. Надявам се, след мен, те да продължат да развиват клуба.

Получихте отличието „Треньор на 2023“, а сте треньор повече от 20 години. Закъсня ли това признание?

Нямам проблем с това.

Нужно ли ви е признание?

За мен е важно да видя децата на стълбичката. Не винаги сме удовлетворени от оценяването и класирането. Но това е състезание. В нашия спорт няма мерки и теглилки.

Какви им казвате преди финал на голямо състезание?

Всеки състезател е различен. На един казваш да е спокоен, на друг – съсредоточен, трети - точно на кой елемент от съчетанието да внимава.

Обещавате ли им нещо?

Забелязала съм, че има родители мотивират децата си така – ако направиш това, ще те възнаградят така. Смятам, че едно дете, каквото и да прави, трябва да го прави, защото го иска.

Коя е формулата за шампиони?

Лишения и много труд. Моите състезатели тренират всеки ден по 4 часа, пет дни в седмицата.

Амбициозна ли сте?

Да.

Докъде стига амбицията Ви?

Няма край, не знам какво е мерилото.

Как приемате неуспеха?

Тежко. Не че са много неуспехите. Понякога е трудно да вдигнеш децата. Много психика е нужна. Трябва да си железен.

Кога разбрахте, че сте добър треньор?

Нямам такова мнение за себе си.

Резултатите говорят.

Пак ще Ви кажа. Не са само мои резултати. Човек сам не е за никъде.

Как се променихте като треньор през годините?

Децата са големи учители. В началото бях много по-строга и изискваща. Понякога съм усещала, че моята амбиция е по-голяма от тяхната. Не че тяхната е малка, но съм искала повече, отколкото те са могли да дадат в онзи момент. Днес се движим в едно темпо.

Съгласна ли сте, че от посредствените атлети, които дават всичко от себе си, стават най-добрите треньори?

Да, има голям резон в това. Има състезатели, на които им е лесно, защото са родени с изключителни физически качества и с по-малко усилия стават шампиони. Те не знаят какъв къртовски труд полагат другите, които нямат този дар и пак се качват на стълбичката. Може би тогава можеш да кажеш, че си добър треньор. Това е като в училище. Има деца, на които много им върви математиката. Но да научиш дете на математика, на което му е много трудно и не я разбира, е голям успех.

Коя бе най-сладката Ви победа?

Всеки медал е сладък.

Коя бе първата ви среща с аеробиката?

Много късно започнах да се занимавам с аеробика, бях в седми клас. Участвала съм в малко състезания, но тогава аеробиката не беше на това ниво. Самата състезателна аеробика беше в друг формат. Не беше част от гимнастическите спортове, както е в момента. Отидох на тренировка по популярна аеробика с групи във „Виолена“ и ми хареса. После треньорът Теменуга Илиева ме пробва, включих се в отбора. В тази късна възраст няма какво особено да се очаква. Преди това тренирах гимнастика, лека атлетика и спортни танци. Всичко по малко.

Тогава минаваше ли Ви през ума, че ще имате свой клуб?

Завърших езикова гимназия. Имах идея да уча в чужбина. Работих малко време като инструктор в Пловдив. Но физическото натоварване беше сериозно. Исках да уча в Националната спортна академия задочно, но тогава това можеше да стане, ако си навършил 25 години. А трябваше да работя като инструктор и треньор във „Виолена“. И записах Стопанско управление в Пловдивския университет, във филиала в Кърджали. После завърших следдиломна квалификация „Треньор по аеробика“ в НСА. Много държах да имам диплома.

От малка съм така. Когато се захвана с нещо, искам да го правя, както трябва и до край. 

Мислила ли сте се да се откажете?

Да. Многото работа и напрежение идват в повече. Но колелото те е завъртяло, толкова години си треньор, как да го оставиш. Често пъти съм била на ръба. Безсънни нощи, умора. И до днес е така. Имаме много състезатели. 60 са само в Хасково, и в Кърджали са толкова, като изключвам подготвителните групи. Всеки състезател трябва да има трико, музика, съчетания. Всеки трябва да е различен, иновативен, модерен.

В нашата работа има много чувство, не е като да месиш хляб.

Кой е професионалният съвет, който бихте дала на 20-годишната Мартина?

Да не се захваща. Знаете ли колко е дълъг и труден пътят. Когато съм изморена или разочарована, съм искала да се откажа. После си казвам - какво и да работя, ще съм отдадена и пак ще е същото.

Кой е най-големият Ви провал?

Не мога да обръщам толкова внимание на мъжа и детето ми, колкото ми се иска. Тежи ми. Но те ме разбират. И в работата си съм го изпитвала – че не съм направила достатъчно.

Синът ви също спортува. Оставихте ли му избор?

Беше малко трудно, докато разберем кой е неговият спорт. Тренира волейбол към клуб „Арда – Кърджали“.Започна с аеробика, дори ходи на няколко състезания. После тенис на маса, тенис на корт. Отдаваше му се, но избра волейбола. Спортът вече е част от живота му. Дори сподели, че иска с това да се занимава.

Спортистите на абсолютни машини, за да търпят това нечовешко усилие.

Възхищавам се на някои деца. Никой не знае през какво минават. Отиват на състезание. Родителите гледат едно съчетание в рамките на 1 минута и 15 секунди. Виждат готовия продукт. Това дете е хвърлило изключително много усилия в залата, надмогвало е собствените си лимити всеки божи ден. Това никой не го вижда. Някои деца с много труд стигат до тези високи постижения. Това е за поклон. И аз им се покланям.

От всяко дърво ли става свирка?

Не. Но от успешния спортист, става успешен човек в живота. Този, които е амбициозен в залата, е амбициозен и в живота.

Виждала съм деца, на които им трябва по-малко опити и тренировки, за да овладеят съчетание. Но има машини, които са били на върха на силите си, за да спечелят. Това, което ги обединява е целта. Когато излязат на квадрата, всичко се забравя. Там са едно цяло. Излизат с вирната брадичка. Играят и никой не знае през какъв огън са минали. Тези деца вече са победители. Медалът не е важен. Те са преди другите само поради факта, че ежедневно надскачат себе си в залата.

Какво дава спорът?

Няма ли да ме попитате какво взима. 

Всяка победа има цена.

Дава много. Дисциплина, здраво, издръжливо и красиво тяло. Пъргав и гъвкав ум. Богатство е.

Какво си пожелавате?

Да намеря малко повече време за семейството си.

Нужни са Ви 48 часа в денонощие?

Не, не.

Малко ли са?

Добре си е така.  Иначе щях да работя два пъти повече. Пак нямаше да ми стигат.(Усмихва се.).