Времето на партиите с членска маса отмина и вероятно ГЕРБ ще бъде последната „голяма“ класическа партия. Модата е на „електоралните“ партии, т.е. такива, които мобилизират подкрепа по време на избори, без в периодите между тях да имат структури.
Пиковете, през които минаха „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“, дори и „Възраждане“, обаче показаха, че всъщност става дума за малки политически ядра около даден водач, които успяват да привлекат за кратко време внимание, което изчезва бързо след изборите. Тоест когато говорим за електорални партии, всъщност говорим за малки партии под голяма опаковка от електорална надежда. Това е едната от причините, заради които си заслужава да обърнем внимание към малките партии. Другата е актуална - представянето на част от сега съществуващите такива на последните избори.
Разликите в малките партии, които успяват да привлекат интерес и някаква подкрепа на избори (защото участват и много малки партии - останки от минало величие или мъртвородени, за които няма да стане дума), започват с появяването им. Някои нови малки партии се появяват заради политици с опит, обикновено отцепници от други партии. Специфичното при тях е фигурата на председателя, който не е просто пръв сред равни - в повечето случаи един от създателите им има високи лидерски качества. Ако този човек може и да се посвети изцяло на партията - в края на краищата постига успех, такива са и Костадин Костадинов, Волен Сидеров, Мая Манолова, съответно може да се забележи и че деленето на вниманието на лидера между партията и друго занимание не е ефективно. В случая не става дума за харизма, а за отдадеността на лидера и умението му да общува и да привлича хора, което предпоставя той поне да говори добре, независимо дали това умение е придобито с обучения, или е по рождение.
Към този тип „лидерски“ малки партии можем да добавим и тези на Ваня Григорова, Радостин Василев и Вили Лилков, които за момента са в преддверието на политиката.
Друг начин да се появи малка партия и бързо да пробие на избори са медийните проекти, които също са свързани с „председатели“, но те не са лидерски, а чисто медийни продукти, независимо от типа медия зад тях. Именно затова никой вече не си спомня РЗС и Яне Янев, НСФБ на телевизия СКАТ, „партията на Бареков“ от Би Ти Ви. Такава е сегашната „Има такъв народ“, а към този тип произход следва да бъде причислена и новата „Величие“, успяла да влезе в парламента благодарение на влиятелните говорители на фалшиви и измислени новини, и обещания за богатство и величие, които работеха активно с дълги разговори в You Тube и социалните мрежи.
Разбира се, двата варианта на създаване на малки партии не са чисти. Има различни влияния, финанси, интереси, които също оказват значение, но генерално моделите са тези два. Има и трети, силно конюнктурен и нетраен - през бизнес зависимости и внушения, който знаем от „Лидер“ на Христо Ковачки, „Воля“ на Веселин Марешки и проектите на Васил Божков.
Втората и основна причина за интереса към малките субекти е тяхното представяне на последните парламентарни избори, където около 230 хиляди гласа отидоха за скоро създадени малки партии и коалиции. Става дума за „Величие“ (99 862 гласа), МЕЧ (63 992) и две коалиции - „Синя България“ (33 613) и „Солидарна България“ (31 476). Последните две са специфични с това, че са формирани около лидери - Ваня Григорова и Вили Лилков, т.е. абсолютно наподобяват партии.
Особеното при всички тези субекти е, че всички те претендират за идеологическа чистота спрямо парламентарни, дори, може да се каже, спрямо „исторически“ партии.
Става дума за връзките „Солидарна България“ - БСП, „Синя България“ - СДС/ГЕРБ и МЕЧ - „Възраждане“. „Величие“ по същество оспорваше цялата политическа реалност, с претенцията за монопол над Истината (идеята за „алтернативната истина“ е масова в интернет, но в случая бе добре и дълго говорена).
Фактът, че тези четири субекта събраха забележимо количество гласове, показва, че „идеологическото“ говорене за съответните политически ценности (леви, десни, националистически и въобразено идеални) все още е чуваемо и привлича избиратели, които със сигурност са откъснати от твърдите електорати на парламентарните им съперници. Независимо дали става дума за социални послания, за автентично десен антикомунизъм или за антикорупционен национализъм -
имаме съвпадение на добри и работещи теми с ярки и добре говорещи лидери, което със сигурност означава възможност за бъдещи успехи.
Вероятно не за всички, не в същите субекти, но със същите лидери.
Ценностното говорене, което предложиха всички те на изборите, е ясно, за разлика от говоренето за проблеми и оправдания на големите играчи. Потенциалът около „Синя България“ е видим, макар и засега концентриран в столицата - техните избиратели са обединени не от партиите, които участват в тази коалиция, а от това, че, първо, е възможно друго дясно - алтернативно на корупционното сегашно, и второ, че борбата със сенките на БКП трябва да продължи. Две автентично десни тези.
По подобен начин приблизително стоят нещата и при „Солидарна България“- с оттласкването от ретроградното ляво, което отдавна не представлява ясни социални групи, и с връщането към теми, характерни за лявото говорене и смисъл: за права на труда, експлоатация, „работещи бедни“. Тези, които продължават да са непопулярни публично, но съществуват и са важни, защото адресират съществуващи социални проблеми, неравенства и несправедливости - все фактори за потенциален растеж на „Солидарна България“ или поне на партия около нейния лидер Ваня Григорова.
Интересен е случаят с МЕЧ (абревиатура на „Морал, Единство, Чест“), която успя да постигне висок резултат (2,98 %) в изключително шумната ниша на националистите и говоренето против всички. Тук със сигурност водеща роля има сленгът на лидера на партията Радостин Василев, който стана забележим още преди кампанията на тази партия да започне да руши структурите на „Възраждане“ и да привлича радикалните избиратели, които изглеждаха обречени на Костадинов. Случаят с МЕЧ е интересен и защото в полето на политически кресливите лидери лесно се набира скорост само върху говорене, а това също е фактор за електорален растеж.
Споменатата претенция за „алтернативната истина“ на „Величие“ е важна - всъщност те успяха до известна степен да „материализират“ в главите на избирателите си една друга, вербална реалност (което всъщност е и целта на всяка политическа идеология). Реалност (макар и фалшива, но което няма значение), в която проектите на създателя им Ивелин Михайлов са национална гордост и източник на бъдещи печалби, а разказите на „полковник“ Марков за тайните на политиката и заверите на международните отношения идеално съвпадат с простовати домашни обяснения.
Два източника на „идеология“, която вместо да е проста като „тюрлюгювеч“, изглежда фина като „крем супа“ - атрактивна, лесна за приемане и за препредаване. Кухненската алюзия не е случайна - всъщност никой не може да каже докъде се простира потенциалната бройка консуматори на това меню, потенциални избиратели на „Величие“.
И накрая, нещо за останалите под чертата регулярни участници в изборите - ВМРО, Левицата, „Български възход“, „Глас народен“.
Общото между тях е изчерпването както на идеята им, така и на лидерския потенциал.
Пиковете на тези партии и идеите им са преминали или бяха злоупотребени и от тях не би могло да се очаква нищо различно, ако продължават в познатите си писти.
Интересни са други два проекта, които са отломки от последния голям електорален пробив на „Продължаваме промяната“ - „Единение“ (5206) и „Зелено движение“ (9324 гласа). Те, макар и да не привлякоха твърде голям брой избиратели, са негативното потвърждение на тезата, че една малка партия може да се превърне в голяма само ако има в себе си комбинация от лидерство и ясна идея. В тези случаи са забележими само зелената идея и стремежът към лидерство на Иван Христанов, които са недостатъчни за електорален пробив.
В реда на негативни потвърждения на тезата за връзката „идея+лидер=успешна малка партия“ са и усилията на президента Румен Радев.
Там моментът, в който фигурата на лидера и на идеята се припокриваха, вече е пропилян. Така бе създадена „Продължаваме промяната“ (която електорално може вече е „малка партия“), а ехото от този ефект вкара в парламента „Български възход“, друго ново е невъзможно по този начин.
Описаните четири случая: „Величие“, МЕЧ и субектите около Ваня Григорова и Вили Лилков, имат потенциала всеки от тях да се превърне в следващата „голяма партия“. Общото между тези четири политически субекта е, че те са припознати от „идеологически“ типове избиратели, които са недоволни от партиите в парламента, но вярват в партиите като изразители на политически убеждения. Имат ясни и прости за обяснение идеи, всички са с ясната претенция за автентичност, с ясно говорещи и атрактивни лидери и съответния потенциал на растеж. И стига да намерят правилната „голяма опаковка“, под която да се представят на следващите избори, може внезапно да пораснат.
Дръжте „малките“ под око, може да се окаже, че има защо.