Анализ на експерта Камен Невенкин за БНТ

Първо, за разлика от всички други глобални сили косвено участващи във войната, на Китай не му се налага да бърка дълбоко в бюджетния си джоб, за да подпомага някой от сражаващите се и на всеки няколко месеца да му прави дишане уста в уста, за да го спаси от задушаване. Това, което Китай прави, е да продава и то много. И ако си мислите, че Пекин продава само на Москва – дълбоко се лъжете. Помислете само от какъв произход са преобладаващата част от украинските камикадзе-дронове, които до момента са унищожили не знам си колко хиляди единици руска бойна техника или поне от какви компоненти са сглобени те? Правилно, китайски.

Второ, в Пекин са достатъчно далновидни, за да не продават директно оръжие на никоя от противоборстващите страни и така не си цапат ръцете с чужда кръв. Никой не може да обвини КНР че е доставила дори и един патрон в прифронтовата зона. От друга страна, далекоизточният гигант трупа милиарди от това, че произвежда и продава неща с двойно предназначение, без които никоя съвременна армия не може да функционира нормално. Днешните руски въоръжени сили, например, визуално доста се различават от оръфляците, които нахлуха в Украйна в края на февруари 2022 г. Повечето от редовните части на Путин вече изглеждат много прилично със съвременните каски, униформи, бронежилетки, слънцезащитни очила, ръкавици и обувки Made in China. Според някои оценки, до 80% от униформите на руските войници в Украйна може да са произведени в Китай

Тези твърдения се основават на наблюдения на бойното поле, анализ на заловени материали и разузнавателни данни. А какво да кажем за високотехнологични джаджи като уреди за нощно виждане и персонални радиостанции? И те са от там. И въпреки че Русия има собствено производство на фармацевтични продукти, най-вероятно е разчитала и продължава да разчита на внос от Китай и в това отношение, особено за някои специфични лекарства или медицински консумативи.

Убеден съм, че печатът „произведено в Китай“, поне като ресурсно-компонента база, присъства и в много от оръжията, уредите, материалите и даже хуманитарната помощ, която демократичният свят изпраща на борещата се за оцеляването си Украйна. И докато на политическо ниво Западът и Пекин се гледат намръщено и сегиз-тогиз си скърцат със зъби, на икономическо ниво алъш-веришът си продължава с неотслабващо темпо. Отношенията между Си Дзинпин и Путин, поне привидно, изглеждат много по-приятелски, а и публична тайна е, че Китай е като тайна врата през която Русия си доставя критични ембаргови компоненти и материали, заобикаляйки глобалните санкции, които са й наложени от водещите световни сили и алианси. И въпреки че отстрани Пекин изглежда като помагач на агресора, тълкуванието на изброените дотук факти по-скоро навежда на мисълта, че в най-многолюдната страна на света си играят тяхна си собствена игра и си гледат изключително и само техният си интерес.

И докато от морална гледна точка политиката на КНР може и подлежи на критики, погледната от философско-практичен ъгъл тя си изглежда абсолютно правилна. Демек, хората ги интересува само собственото им благополучие.

Повод да напиша всичко казано дотук е най-вече поредният санкционен удар, който Русия понесе през седмицата и който най-вероятно ще има много по-големи последици отколкото изглежда на пръв поглед. Става въпрос за налагането на санкции от страна на САЩ на Московската фондова борса и свързаните с нея структури, в резултат на което в най-голямата по площ държава в света вече ще търгуват долари, евро и британски лири само на извънфондовия пазар. Демек, рублата престава да бъде конвертируема и както по време на социализма ще има два курса на западните валути – официален, определян от Централната Банка, който ще служи като някакъв счетоводен ориентир, но няма да има реална стойност и най-вече няма да може да се обменят пари по него, и пазарен, определян от уличните дилъри зад ъгъла, който ще е хем реален, хем незаконен. Излишно е да ви казвам, че акциите на водещите руски банки моментално загубиха около 5% от стойността си, а и като цяло борсовите индекси тръгнаха надолу. Междувременно, пред чейндж бюрата се извиха дълги опашки, доларът премина психологическата граница от 100 рубли, а руската Централна Банка обяви коя ще е основната чуждестранна конвертируема валута в страната. Китайският юан, разбира се.

Казват, че най-голямото животно погълнато от анаконда било крава. На влечугото му отнело бая време докато смели и усвои напълно нещастната си жертва, но то така или иначе си нямало друга работа и не му се налагало да бърза за никъде. Струва ми се, че тази информация вече не е актуална. Според мен най-големият жив организъм усвоен по този безкрайно монотонен и мъчителен начин е Руската Федерация, която бавно и последователно бива поглъщана от китайската анаконда, дракон или каквото там влечуго ви харесва. Процесът не от днес или вчера, но с всеки изминат ден става все по-явен. Първи за него надигнаха глас жителите на далекоизточните руски провинции, които наблюдаваха как ежедневно към граничните пунктове се нижат безкрайно дълги влакови композиции натоварени с дървен материал и други блага на сибирска природа. А също когато постъпваха на работа в местни компании собственост на китайци. После за китайската мирна инвазия започна да се усеща и останалата част на Русия, най-вече от лятото на 2022 г. насам, когато Москва започна да тръби на всеослушание, че е приключила икономическата зависимост на страната от Запада и е започнал процес на „импортозамещение“, т.е. на замяна вносните изделия с такива родно производство. Като доказателство за първите успехи в това отношение бяха показани новите руски автомобили Лада и Волга, но те до един се оказаха пренаписани китайски модели, при това с много технически проблеми и ниско ниво на изпълнение. Междувременно китайският змей започна да показва зъбите си все по-отчетливо и да изнудва Путин да му продава газ и нефт на безценица. Всички доводи на руснаците, например че няма как да продават газ на вътрешни цени, защото на домашният пазар тя се дотира от бюджета, за да е масово достъпна, за момента не срещат разбиране от страна на Пекин. На този фон заявеното по-рано през седмицата, че отсега нататък юанът ще бъде основан чужда конвертируема валута в РФ си звучи направо като безусловна капитулация от страна на Москва. Но така се случва когато желаеш бърза война и още по-бърза победа в нея – получаваш безкрайната агония на поглъщането.

Руска рулетка

Полуофициалната руска финансова капитулация пред Китай бе кулминацията от звучни шамари, гръмки поражения и поредни международни провали, които Путин претърпя напоследък. За авантюрата в района на Харков като че ли даже е излишно да се говори. Няма как да не нарека тотален провал и завършилият преди дни шумно афиширан от руските държавни пропагандни медии икономически форум в Санкт Петербург на който бе отчетено и височайшото присъствие на Кремълския самодържец. Но пък не бе отчетено сключването на нито една значима икономическа сделка.

Още по-химерни за Путин се оказаха и надеждите му, че състоялите се през миналия уикенд избори за Европарламент ще обърнат с главата надолу съотношението на силите в него и подкрепата за Украйна на Стария континент най-накрая ще секне. В крайна сметка и през следващите пет години на върха на пирамидата в ЕС отново ще има стабилно ядро от реалисти и поддръжници на Киев в титаничната му борба срещу руския агресор.

Предполагам, че някои от вас ще възразят и ще посочат възхода на т.нар. крайнодесни партии в някои страни от Европа, най-вече във Франция, Белгия, Австрия и Германия. Аз от своя страна, обаче ще се аргументирам с два довода – първо, че всяко политическо течение си има своят максимален избирателен капацитет, т.е. няма как да налееш два литра в бутилка от един литър, и второ че от крайно дясно до крайно дясно има голяма разлика ако говорим за Франция и Германия, например. Давам този пример не случайно, защото най-видният представител на френската радикална десница Мари Льо Пен може навремето и да е минавала за голям приятел но Русия, но през март тази година тя се изказа много остро срещу агресията на Путин в Украйна. Джорджия Мелони, пък, която също бива смятана от мнозина за крайно десен активист (макар че тя самата не е съгласна с едно такова определение и по-скоро се счита за консерватор-традиционалист), в момента даже е министър-председател на Италия и редовно разписва ордери за изпращането на военна помощ на Украйна.

Реално погледнато, истинските приятели на Путин в ЕС не са чак толкова много, да не говорим че не са и от точно определена политическа разцветка. От що годе утвърдилите се формации се открояват най-вече немската Алтернатива за Германия, нашето „Възраждане“ и австрийската Партия на Свободата. При всяка от тях генезисът е различен, но за мен лично най-интересно се оказа откритието, че избирателните райони, в които Алтернатива за Германия е регистрирала най-силни резултати по един удивителен начин се вписват в границите на някогашната ГДР . Дали говорим за соцносталгия, политически инфантилизъм или нещо друго – не мога да отговоря, само го отбелязвам като факт.

Евроизборите донесоха дългоочаквано раздвижване дори и там, където никой не очакваше – в Унгария. Там за пръв път партията на Орбан слезе под психологически важната петдесетпроцентна бариера и този път спечели само 44.6% от гласовете. На второ място (с 29.7%) се изкачи новосъздадената партия Тиса на Петер Мадяр, някогашен ортак на Орбан. Дали говорим за моментна ситуация или за устойчива тенденция вещаеща началото на края на ерата Орбан? Според мен е по-скоро второто. Вероятно така мисли и считаният за вечен унгарски премиер, който веднага след евровота развява малко бяло знаменце, обещавайки повече да не възпрепятства никакви решения на ЕС касаещи Украйна. И това ако не е поредната загуба за Путин напоследък – здраве му кажи.

Умишлено не слагам Орбан сред големите приятели на Путин, защото, реално погледнато, двамата повече взаимно се използват отколкото се харесват. Конкретно т.нар. модел Орбан е пример за максимално оползотворяване на демократичните механизми с цел постигане на олигархичен модел на управление. С други думи – „мека“ диктатура в рамките на закона, основаваща се най-вече на узурпиране на властта чрез икономически и административни средства. Защото няма друго място в ЕС където „октоподът“ от типа Орбан да е пуснал толкова надълбоко пипалата си и да е обхванал така здраво всички нервни центрове на обществото, от медиите и съдилищата до бюджетните комисии и държавните агенции, да не говорим за кметствата и общините.

Евроизборите реално бяха едно наистина сериозно поражение за Путин, което май никой не забеляза. Поражение, защото похарчените милиарди за пропаганда и пълнене на джобове на разни политици със съмнителен морал не се оправдаха и не доведоха до създаването на значително ядро про-руски ориентирани парламентаристи, които да мътят водата в ЕС и да слагат прът в колелата му. Напротив, въпреки регистрираният известен ръст на крайнодесните депутати, те ще се разпръснат между няколко парламентарни групи. Освен това няма да гласуват еднородно по въпросите касаещи войната в Украйна.

И тук за пореден път стигаме до един до болка познат въпрос, който само отчасти е риторичен – колко тъп всъщност е Путин? Защото той на практика се опитва да обработва европейците със същите средства и механизми, които прилага с немалък успех върху сънародниците си. Но в крайна сметка се оказа, че това което работи в Русия не работи в Европа. Защото цялостният подход и цялостната стратегия бе такава, сякаш европейците са руснаци, а те определено не са.

Първо, европеецът се плаши много по-малко, защото е много по-образован и най-вече е свикнал от най-ранна детска възраст да си проверява всяка информация, за която има съмнение, че не много достоверна. И още по-важното – знае как да го направи. Защото така са го учили в училище, а в обществото, в което живее като цяло се толерират дискусиите. Затова всякакви клипчета, че ще замръзне без синьото гориво на Газпром или че го управляват хомосексуални фашисти, трудно хващат дикиш у традиционно любознателният, но и скептичен гражданин на ЕС.

Второ, типичният европеец вече е доста заможен, да не кажа богат. И дори граждани на страни като България, които са на долните места по доход и стандарт на живот в ЕС, получават много повече от средностатистическия руснак. И това се доказва много лесно – „баснословните“ пачки които се предлагат на някой жител на Глубинката за да отиде в Украйна и да бъде убит от дрон или да остане без крака заради противопехотна мина, у нас всеки може да ги изкара я работейки в супермаркет, я в завод, я като кара автобус. А на един що годе заможен човек няма как да му се пробутват разни политически залъгалки.

Трето, от време оно политическата карта на Европа е традиционно пъстра. Феноменалните проценти, с които Орбан се държи на власт вече толкова време са по-скоро изключение и показват, че в Унгария в момента действително има нещо много гнило. В повечето страни в Европа победа на изборите с 30% от гласовете се счита за сериозно постижение, пълното мнозинство е изключителна рядкост, а като цяло парламентарната “торта“ е нарязана на много малки парченца, където 9.8%, например, си е един доста приличен резултат. Също типични за Европа са възникващите и, съответно, разпадащите се управляващи коалиции, изкуството на постигане на компромис в името на общото благо, и даже извънредните парламентарни избори. И това не от сега. Дори и Хитлер, на изборите през зловещата 1933 г. печели само 43.9% от гласовете, а в Райхстага влизат общо 11 партии.

Четвърто, напълно нормално е за типичният европеец сравнително често да променя политическите си симпатии. Аз, например, през годините съм гласувал за около 10 различни партии и коалиции, някои от които отдавна са прекратили съществуванието си. И със сигурност далеч не съм изключение, по-скоро правило защото подобен опит могат да споделят и милиони наши сънародници, както и граждани от всички краища на Европа. Всички коментират възхода на крайната десница във Франция, но колцина обърнаха внимание че около една трета от избирателите подкрепили я на последните евроизбори са млади мъже на възраст между 18 и 24 години. А колко от тях ще са на същия акъл и след пет години?

Путин, обаче, е свикнал да властва в условията на абсолютна доминация на една партия – Единна Русия – която в момента има 73% от местата в Руската Дума, да не говорим че за другите политически формации промъкнали се в парламента определението “самостоятелни“ е доста условно. За самодържеца, европейското политическо „роене“ е абсолютно чуждо и най-вече неразбираемо, а постоянното люшкане в предпочитанията на избирателите си е направо контрапродуктивно. Не случайно идоли са му Петър Велики и Сталин, а основни външнополитически дружки – Китай, Иран, Северна Корея и Беларус, като и два вагона всякакви там африкански, азиатски и латиноамерикански диктаторчета. И колкото и милиарди да хвърля, и каквито и ядрени заплахи да ръси, няма как да постигне 73% на дадена политическа партия в парламента на Испания, например.

Сега наред са изборите за президент в САЩ през ноември. Реално, и то само при определени обстоятелства, те са последният шанс за Путин да обърне хода на войната в Украйна в своя полза. По всичко личи, че играта на руска рулетка ще продължава, напрежението ще расте, а залозите ще се качват постоянно. Най-значимият от тях ще е бъдещето на цялото човечество.