Пустинята Атакама в Чили не е точно мястото, което средностатистически човек би определил като "подходящо" за провеждането на ултрамаратон. Но в тази история не става дума за хора, попадащи в категорията "обикновени", така че проблеми няма.
Все пак говорим за място, на което валежите често буквално са мираж. Средният валеж на годишна база е под милиметър, а има региони, в които действително минават десетилетия и без капка дъжд.
Не е случайно, че именно тук от НАСА редовно правят тестове за мисиите си в посока Марс. Чилийската пустиня има жестоки температурни амплитуди, вариращи от 30 градуса през деня до такива под нулата нощем. Не звучи като място, на което бихте отишли за крос в парка, нали?
И точно поради тази причина в Атакама се организира разновидност на едно от най-жестоките бягания в света - проект "Скорост". И точно както в американското издание на надпреварата, и тук организатор е Нилс Аренд - същият човек, отговорен за оригиналното издание, минаващо през Долината на смъртта в САЩ.
Да, тук също няма награден фонд, няма правила, няма конкретно определено трасе и няма уебсайт. Официалната информация е кът. Покани се получават единствено от Аренд.
90 участници са разделени в шест отбора от 15 души. В това число влизат участници на олимпийски игри, звезда на МТВ, както и бивша професионална футболистка.
След пилотното американско издание на проект "Скорост", сега Аренд решава да изпита още повече границите на участници. На обичайния брифинг, съпътстващ старт на състезанието в Атакама, той прави следното сравнение.
"Ако маратонът между Лос Анджелис и Лас Вегас е домашна котка, то този в Чили е... тигър".
Пустинното разстояние е скромните... 500 километра. Условието е да се бяга в близост до магистралата, прекосяваща смъртоносната пустиня. За да може при нужда да ползват една от двете възможности за подсилване, които ги очакват по пътя.
НАСА сравнява пустинята с Марс, а пейзажите са космически - по-скоро лунни и точно такива като на "червената планета". Всеки един от отборите от шестима е задължен да има един участник, който се движи постоянно.
Едно от разпознаваемите имена, поне що се касае до леката атлетика, е това на Роберто Мандже. Той представя родината си на Олимпиадата в Атина през 2004-а, когято специалността му е 1500 метра. После обаче се прехвърля към извънпистовите бягания.
Идеята на неговият отбор е участниците да се сменят възможно най-често, при добро стечение на обстоятелствата - на 2 или 3 километра, като бягат на максимална скорост. На теория звучи лесно, но реалността се оказва друга.
"Тичаш на максимум, а след като си минал тези кратки интервали, влизаш в студен ван, изстиваш, сковаваш се, изморяваш се, а след още един час трябва да започнеш отново. След два дни от това упражнение - нещата загрубяват и умората си казва думата", разказва той.
И добавя, че едно от най-трудните, но и същевременно красиви преживявания, е било когато той и съотборниците му са били по-близо до финала, отколкото до старта и това ги е мотивирало да не се отказват.
А точно тогава се оказва, че болките в краката далеч не са проблем №1 за участниците. Намесва се дългата ръка на закона. В последните часове от първия ден, местната полиция се намесва, защото все пак не става дума за официално организирано състезание, а направо да си го кажем - незаконна надпревара на хора, които са обединени от адреналина.
Стига се дотам, че полицаите започват да заплашват участниците с арести. Все пак е имало комуникация между Аренд и местната власт, но той е бил доста пестелив на детайли относно случващото се - "няколко приятели бягат към Сан Педро". Това е версията му.
Все пак говорим за 500 километра, а не за 5, 10 или 15...
Аренд казва още, че няма как да задължи никой от участващите да продължат да тичат, въпреки волята си. Няколко от тях се отказват.
Но други остават.
А проблемите със закона не са нещо ново за човекът, който стои зад организацията. Все пак в биографията му, много преди да открие маратонските бягания, фигурира период, в който се занимава с нощен живот в северния германски град Хамбург. Организира големи рейв партита, така че намира как да се оправи с полицаите.
"В случая се измъкнахме. Но не мисля, че ако повторим, ще ни позволят да се отървем толкова лесно. Така че ще трябва да направим някакви промени, да се приспособим", коментира Аренд и го описва като "приземяване".
От общо 15 стартирали отбора, 12 преминават финалната линия. Победителите са... от Belgrade Urban Running Team, както може да се досетите - сърби, преминали дистанцията за 34 часа и 55 минути.
Отборът на някогашния олимпиец Мандже завършва девети, на близо 9 часа зад победителите. Наглед тежък удар за човек, който е свикнал състезанията му да се решават за секунди, а не за часове.
"В един момент часовникът просто изгуби смисъл. Няма база за сравнение с Олимпиадата. Там имаш няколко различни фази - елиминации, полуфинали, финал... Тук носиш сам всички яйца под мишница. Изпитваш тялото си до краен предел. А психологическото ти състояние също е на ръба. През деня бягаш в жегата, а нощем - в студа", разказва той.
И обобщава със следното - "На Олимпиадата няма как да си кажеш - "Мамка му, остават ми още 160 километра".
Така той затваря пълния кръг. От участие на най-големия спортен форум на света до бягане в кажи-речи нелегално състезание.
Проект "Скорост" е елитен клуб от 90 избрани бегачи от целия свят.
Несъмнено преживяване, което променя животите на всички участващи. Далеч отвъд това, че се води "просто състезание по бягане".
Цялото мъчение завършва с грандиозен купон. Нищо изненадващо, предвид историята на Аренд с нощния живот. Категоричен е, че има какво да премисли за бъдещите издания на проекта.
Но е сигурен в това - ще ги има.
