Дойде времето да анализираме резултатите от основните геополитически събития през 2023, която съвсем скоро ще остане в миналото, откъдето вече никога няма да се върне. Впрочем, едва ли някой би искал това да се случи, поне що се отнася до политиката и икономиката.

Просто защото нещата и в едната, и в другата сфера не изглеждат никак добре и нашият свят не се движи към "светлото бъдеще", а към пълна неопределеност и небивало сериозни опасности както от социално-икономически, така и от друг характер.

Вместо задоволство и оптимизъм, преобладава почти тотален песимизъм. Оптимизъм излъчват единствено медиите, ангажирани с важната задача да продължат да промиват мозъците на хората, разбира се, ако последните все още си правят труда да мислят.

Резултатите от зачестилите срещи на върха и безполезните форуми илюстрират сериозността на ситуацията

От друга страна, най-влиятелните световни политици и ръководените от тях държави, се опитват да удържат ситуацията в света под контрол, макар че с всеки изминат ден тя става все по-опасна. Те са наясно, че лостовете и механизмите, които доскоро им помагаха да управляват еднополюсния свят, възникнал след края на световната война и краха на комунистическия блок и в който САЩ тотално доминираха, вече напълно са се изчерпили.

Перспективата на новия свят

От едната страна е "колективният Запад", ръководен и доминиран от САЩ, които всички останали западни страни са длъжни да следват, при това те напълно доброволно се отказаха от жизненоважните си интереси заради американските. От другата страна е "Глобалният Юг", който нерядко бива определян и като "Глобалното мнозинство"  и който е все още аморфен и в структурно отношения е несравним със Запада, където съществува строга йерархия, т.е. на всяка страна е отредено определено място.

В момента обаче, в "Глобалният Юг" се осъществяват бурни политически и икономически процеси, макар че е все още рано да говорим за подобни процеси и в сферата на отбраната и сигурността. Югът ясно дава да се разбере, че вече не се интересува от света, в който Западът се опитва да определя посоките, вместо него, а също и моделите му на развитие, управлява неговите финанси и се бърка във въпросите, касаещи собствената му сигурност. Това стана съвсем ясно след началото на израелската война в Газа. Тоест, "Глобалният Юг" се движи бързо към придобиване статут на полюс, чието мнение вече няма да може да бъде игнорирано. Предстои да видим обаче, дали "Глобалният Юг" в скоро време ще придобие по-ясна структура в рамките на някакъв формат, като БРИКС или друго подобно обединение.

Предвид съществуващите тенденции и дългият списък на държавите, които чакат да влязат в БРИКС, предполагам, че в крайна сметка "Глобалният Юг" ще се структурира именно около тази група, тъй като това е наистина глобален формат, за разлика от не по-малко авторитетната Шанхайска организация за сътрудничество, която обаче е ориентирана най-вече към Азия, както и, защото в БРИКС влизат най-големите държави от всички континента, като изключим Северна Америка и Австралия.

При това, в рамките на "Глобалния Юг" има няколко ключови държави, като Китай и Русия, които вече се напълно наясно с основното направление на самостоятелната си външна политика и не допускат каквато и да било външна намеса във вътрешните си работи. Засега Русия е единствената от всички държави в света, която затвърждава курса си на бойното поле, като в момента влиза в директен конфликт с целия Запад на територията на Украйна. Разбира се, не и е никак лестно, но създалата се ситуация и дава и определени геополитически преференции. Най-доброто потвърждение за това е фактът, че на практика никой извън пределите на "колективния Запад" не се отдръпна от Русия, въпреки мощния американски дипломатически натиск.

Още една изключително важна държава се движи уверено по пътя на самостоятелната вънщна политика и това е Индия, която и през тази много трудна година запази дългогодишния си курс на неприсъединяване. В момента Индия води сложна игра, като едновременно си сътрудничи със САЩ в сферата на отбраната, с Русия - във военно-техническата и икономическа области, и с Китай – само в икономическата. Следва да добавя, че Делхи е склонен да си сътрудничи с Вашингтон, тъй като - също както и американците - е заинтересован от ограничаването на китайското влияние в Индо-Тихоокеанския регион. И, както признават мнозина, Индия се справя много успешно с тази сложна игра. Което не би трябвало да ни учудва, тъй като тя отлично съзнава стратегическото си географско положение в Индо-Тихоокеанския ретон, своите размери и нарастващите си възможности във всички сфери.

Нарушените механизми

И така, многополюсният свят вече е факт и това е едно от основните събития, с които ще бъде запомнена 2023. Разпадането на предишния световен ред наскоро беше признато дори от президента на САЩ Джо Байдън, което, разбира се, не означава, че Вашингтон се е отказал от идеята да запази (не своята хегемония, която отдавна вече не съществува) лидерството си в света, макар че то вече се оспорва от Русия и Китай, които - както вече споменах по-горе - са твърдо решение да следват самостоятелна външна политика.

В този нов свят обаче, засега липсват каквито и да било правила и механизми, подобни на онези, които действаха преди, гарантирайки сигурността, като изключваха вероятността от възникването на опасни конфликти.

Организацията на обединените нации и нейният Съвет за сигурност вече са остарели и демонстрират нарастваща безпмощност при разрешаването на всеки сериозен конфликт, в който се пресичат интересите на силните световни държави. Членовете на Съвета ползват правото си на вето по-често от всякога, отклонявайки едни или други проекторезолюции. Но дори и приетите преди резолюции в момента или открито се нарушават или се обявяват за остарели. Скандален пример за това е отношението към резолюцията за създаването на самостоятелна Палестинска държава например.

Израел режисира Апокалипсиса

Разбира се, 2023 ще се запомни не само със събитията в Украйна, но и с войната на Израел срещу ХАМАС, започнала след като на 7 октомври в южната част на еврейската държава беше извършено незапомнено дръзко и жестоко нападение. Южен Израел граничи със своеобразния съвременен концлатер, известен като Сектора Газа, който от всички страни, освен от Запад (където опира до Средиземно море), е заграден с висока стена с бодлива тел, камери за наблюдение и датчици, фиксиращи всяко движение и звук, с цел никой да не може да напусне сектора без съответното разрешение. Израел снабдява Сектора Газа с вода и електричество, но с всичко останали нещастните "затворници" трябва да се оправят сами. При това повечето от тях зависят изключително от доставките на хуманитарна помощ, която беше силно орязана по време на управлението на Доналд Тръмп в САЩ.

По време на нападението на ХАМАС загинаха около 1200 израелци, а в хода на последвалата израелска военна кампания до средата на декември в Сектора Газа са загинали около 16 хиляди мирни жители. По данни на ООН, над четири хиляди от тях са деца. Без съмнение, Израел има право на самозащита и на борба с терористите с всички възможни средства, както и всяка друга държава по света, но начинът по който осъществява това право и използваните от него методи в Газа, несъмнено показват, че злоупотребява с него. Израел нарушава всички принципи на хуманизма и международното хуманитарно право. И това не е мое мнение, а позиция на мнозина представители на ООН и световни политици. В момента повечето от тях призовават за по-бързото създаване на Палестинска държава в съответствие с резолючията на ООН. За това настояват не само ислямските и арабски държави. В началото на  декември например, испанските власти предупредиха Европейския съюз, че ако Израел продължи военната си операция в Газа, Испания ще признае едностранно Палестинската държава.

Впрочем, за необходимостта от създаването и наскоро говори и американският президент Джо Байдън. В това обаче няма нищо ново, защото много американски администрации от години изтъкват тази необходимост, но на практика винаги твърдо стоят зад израелските интереси. Така най-вероятно ще се случи и в момента, въпреки, че натискът на международната общественост върху Вашингтон по този въпрос е невероятно силен и САЩ, като никога досега, рискуват да загубят още част от своята репутация и доверието към себе си. А за Съединените щати това е крайно нежелателно в ситуация, когато се води борба за трансформацията на света, в чиято основа са двамата най-големи съперници на Америка - Китай и Русия, които също силно притискат Израел да приключи войната и да позволи създаването на самостоятелна палестинска държава.

Истината е, че днес никой не знае, какво ще произтече от всичко това в крайна сметка. Ясно е само, че докато Израел си разчиства сметките с ХАМАС, много повече от терористите страдат мирните жители, чиито домове в милионната Газа бяха сравнени със земята, а кадрите със случващото се там все повече приличат на своеобразен Апокалипсис на ХХІ век. Днешната Газа поразително напомня на съветския Сталинград или на германския Дрезден от времето на Втората световна война.

ХАМАС е навсякъде

Израел твърди, че няма да спре да нанася удари по Сектора Газа, докато ХАМАС не бъде напълно унищожен, във военно и икономическо отношение. Истината обаче е, че ХАМАС, на практика, е навсякъде и не само на територията на Палестина, но и в целия Близък Изток, тоест, как точно Израел би могъл да я унищожи си остава голям въпрос. ХАМАС представлява идеологическа, военна и политическа организация, която несъмнено използва и терористични методи в борбата си за създаване на Палестинска държава. Това беше потвърдено и от страшните събития от 7 октомври. Спонсорите на ХАМАС също са навсякъде, като започнем с Катар, където се намира политическата му върхушка, и свършим с Турция и дори някои европейски държави, като Германия например. Между другото, не навсякъде в Европа смятат ХАМАС за терористична организация. В Норвегия и Русия например, тя не се разглежда като такава.

Плановете на Израел показват, че еврейската държава не иска да установи контрол над Газа след края на войната. Защото тогава би се наложило не само да гарантира сигурността в сектора, но и да го възстанови и да възроди нормалния живот там, а това ще е изключително скъпо, още повече, че Израел си има достатъчно икономически проблеми. Затова Израел би предпочел в Газа да бъдат разположени части на арабските държави и тези държави да започнат да играят там по-голяма рола, само че самите те не го искат и настояват Газа да се управлява от палестинците. Това е и причината сега Израел да предлага управлението на Газа, в качеството и на втори субект на Палестинската автономия, наред със Западия бряг, да се поеме от палестинската администрация в Рамала.

В момента обаче, там управлява престарелият, почти 90-годишен (роден през 1935) Махмуд Абас, който отдавна, също както и собствената му организация ФАТАХ, не се ползва с авторитет нито сред палестинците от Западния бряг, още по-малко пък сред тези от Газа, които подкрепят ХАМАС.

ХАМАС, която навремето, т.е. след създаването на Палестинската автономия в Газа, удържа убедителна победа над ФАТАХ, скоро след това предприе сурови репресии срещу нейните членове. От ХАМАС ги разгеждат като предатели на борбата на палестинците за собствена държавност след смъртта, през 2004, на техния харизматичен лидер Ясер Арафат, смятан за символ на палестинската съпротива и лидер на Организацията за освобождение на Палестина.

Макар че официално това не се признава, често се твърди, че Израел е подкрепял ХАМАС при формирането на организацията и укрепването на позициите и в Сектора Газа, с цел да ерозира отвътре палестинското единство. За това отдавна и откровено говорят и някои израелски анализатори. Ако ХАМАС не контролираше Газа, на Израел щеше да се наложи да преговаря с единственото правителство на Палестинската автономия. Сега обаче, палестинците са разделени и идеологически, и по интереси. ХАМАС залага на въоръжената борба, освен това въобще не признава правото на евреите да имат собстветна държава на територия, която организацията смята за палестинска. На свой ред, ФАТАХ е по-склонна на преговори с Израел, надявайки се, че така ще може по-лесно на постигне поставената цел.

Украинската квадратура на кръга

Преди началото на войната в Газа, украинският въоръжен конфликт несъмнено беше в самия център на политическото и медийно внимание в света през 2023. Голяма роля за това безусловно изигра провалът на украинското контранастъпление през лятото на настоящата година. Основните спонсори на Украйна от Запада възлагаха големи надежди на това контранастъпление, надявайки се, че то ще доведе до окончателен прелом във войната. Западът разчиташе, ако не на пълното поражение на Русия, поне на връщането на по-голямата част от окупираните територии под управлението на Киев. Тогава щеще да е възможно да се започнат преговори с Москва от една изключително изгодна позиция, като в крайна сметка Русия щеше да бъде принудена да приеме поставените и условия, в съответствие със западните интереси.

Всъщност, да се разчита на това беше доста неразумно. Москва се придържаше към съвсем друго мнение и очевидно не се впечатляваше от постоянните твърдения в медиите за скорошното и военно поражение. Истината е, че тези очаквания се дължаха най-вече на руските неуспехи през есента на 2022 в Харковска област и на западния бряг на река Днепър, в Херсонска област.

Провалът на украинското контранастъпление, който вече не се оспорва от никого, дори в Украйна, макар че официално нещата там не се наричат с истинските им имена, доведе до първите сериозни търкания между президента Зеленски и военното ръководство, начело с главнокомандващия на украинските въоръжени сили Залужни.

В тази връзка ще припомня, че в наскоро появила се в британския The Economist статия се анализира стремителния срив на рейтинга на Владимир Зеленски и паралелното рязко повишаване на популярността на Валерий Залужни. В частност, в статията се твърди, че: "Социологическите анкети, с които се запознаха редакторите на The Economist сочат, че макар украинците да признават заслугите на президента пред страната, го свързват с корупционните скандали в правителството, а посоката, в която се движи страната, поражда у тях все по-сериозна тревога. Данните за ноември 2023 сочат, че нивото на доверие към президента е намаляло до 32%, което е два пъти по-малко от рейтинга на генерал Залужни (70%)”.

Лично аз бих свел подобна оценка за украинския въоръжен конфликт до констатацията, че е ясно само, че нищо не е ясно.

Русия сама влезе в рискован въоръжен сблъсък и не е важно, дали е разчитала бързо да го приключи, защото би следвало да е наясно, че всеки въоръжен конфликт е опасен, а пък Западът, начело със САЩ съзнателно реши да рискува, превръщайки украинския конфликт в съдбоносен за себе си. Макар че, сам по себе си, той не би трябвало да е такъв. Действително руско-украинският конфликт беше вреден за западните геополитически интереси, но въобще не застрашаваще съществуването на Запада, като такъв.

Истината е, че Западът също разчиташе, че нещата ще се развият по съвсем друг начин. Само че, под натиска на невижданите досега санкции, неочаквано започна да се огъва не руската, а именно западната икономика. Русия не отстъпи и се обърна към "Глобалния Юг" и най-вече към Китай, превръщайки го в свой основен партньор и защитник на международната политическа сцена. По този начин украинският въоръжен конфликт повиши рисковете за сигурността и за самия Запад. Защото ескалацията му е възможна във всеки един момент, а диалогът между Запада и Русия на практика беше прекратен.

Фарсът с ОССЕ

Ето защо, за разлика от мнозина, не бяха изненадан, че Северна Македония рещи да покани руска делегация, начелно с външния министър Сергей Лавров, да участва в срещата на върха на ОССЕ в Скопие в края на ноември. За разлика от Полша, която година по-рано не го направи, отказвайки да издаде визи на руската делегация, малката балканска държава, която е обременена с множество собствени проблеми, се реши на подобна стъпка. Разбира се, Скопие не би дръзнало да го стори, ако нямаше американската благословия. Наистина, Държавният департамент на САЩ официално заяви, че Лавров и държавния секретар Антъни Блинкън няма да се "засекат" на тази среща, демонстрирайки дистанцираността си от омразния руски външен министър.

Собствена игра в случая водеше и България, която отвори въздушното си пространство за летящия за Северна Македония Лавров, но не и за неговия говорител Мария Захарова - тя трябваще да стигне до македонската столица през Гърция, която моментално и предложи този вариант.

Не знам, какво бъдеще очаква ОССЕ, в която членуват над 50 държави и която бе създадена за да се гарантира европейската сигурност и стабилност (за което говори и самото и название - Организация за сигурност и сътрудничество в Европа). Дали, както твърдят в Москва, ще се окаже изпразнена от съдържание, тъй като се е превърнала във "филиал на САЩ и НАТО", или ще се върне към корените си и отново ще се стане платформа за диалог с Русия? Засега вторият вариант изглежда малко вероятен, но никога не си струва да отхвърляме нещо предварително.

При всички случаи обаче, ОССЕ със сигурност не е в състояние да сложи край на украинския въоръжен конфликт. На практика, в момента това е неразрешим проблем, тъй като със своята политика в Украйна Западът се вкара в задънена улица, от която едва ли ще излезе без да пострада.

Досега Западът действаше по отношение на Украйна така, сякаш решаваше задачата за квадратурата на кръга, т.е. даваше и достатъчно за да не рухне, но недостатъчно за да оцелее.

Западът и Русия се оказаха в капан

Истината е, че Западът вече няма интерес дори от запазването на сегашното статукво, т.е. от опита за организиране на преговори с цел замразяване на конфликта по корейския модел, защото преговорната позиция на Киев е прекалено слаба заради провала на украинското контранастъпление. И за Запада, и за Киев щеше да е много по-добре, ако преговорите бяха започнали преди контранастъплението, когато в Украйна все още преобладаваше победоносният дух, породен от успехите, постигнати през 2022.

Тоест, ако Западът се опита да промени ситуацията към по-добро, ще му се наложи да започне да изпраща на Киев най-модерните си въоръжения, само че това може силно да повиши риска от пряк конфликт между Запада и Русия, което никой не иска. В същото време би се наложило да се повдигне бойния дух на украинците с гръмки обещания, че някога Украйна със сигурност ще стане член на ЕС и НАТО и затова си струва да продължи борбата.

В тази връзка, в споменатата по-горе статия в The Economist се казва следното: "Налице са пукнатини не само на украинската политическа сцена, но и в отношенията между военното командване и политическото ръководство. Доколкото е известно, отношенията между президента Владимир Зеленски и главнокомандващия на въоръжените сили Валерий Залужни са отвратителни. Първите съобшения за разногласията между тях се появиха още през лятото на 2022".

Кисинджър си отиде от полуделия свят, който не изглежда така, както той очакваше

Когато окончателно стана ясно, че светът навлиза в нова епоха и, че предишната окончателно е приключила, в края на ноември ни напусна и "архитектът" на американската външна политика Хенри Кисинджър. Както често се случва с великите хора, и той бе жергва на крайности: някои го превъзнасяха до небесата, а други го смятаха за завършен военнопрестъпник. Самият той, като всеки истински интелектуалец, вероятно не се е смятал за непогрешим.

На американската политическа сцена и в пространството около нея, Кисинджър си оставаше "последния Мохикан" измежду корифеите на американския режим. Малцина преди него, още повече пък днес, бяха способни толкова добре да разбират опонента си - СССР, Китай, а днес Русия - т.е. да са наясно, как той разглежда един или друг проблем през призмата на собствените си национални интереси. Кисинджър беше убеден, че това следва да се отчита от американската администрация при вземането на нейните решения.

В "епохата след Кисинджър" обаче, американският политически елит, както впрочем и аналитичният (доколкото вторият е финансово засисим от първия), тотално се отклони от реализма в полза на неолиберализма, т.е. на глобализма по американските правила. Тяхната политическа философия е диаметрално противоположна на философията на Кисинджър: те се основават на идеята за необходимостта да бъде направена първата стъпка, а след това да се види, как опонентът ще реагира, като в същото време САЩ следва да се стараят стриктно да контролират всичко, което се случва.

Това е изключително рискована стратегия, която, де факто, се базира на предположението, че опонентът няма да действа по различен от очаквания начин, нито пък че ще дръзне да използва оръжие против САЩ, тъй като иска да избегне Трета световна война. Това се вижда съвсем ясно от поведението на сегашната администрация на Байдън и нейния конфликт с Русия в Украйна, както и с Китай, във връзка с Тайван.

С други думи, в основата е психологията, т.е. предположението, че опонентът се строхува, само че този модел напълно игнорира геополитически и националните интереси на противника, които могат да изиграят ключова роля за окончателното му решение.

Оттук идват всички проблеми и мрачни перспективи на съвременния свят. Кисинджър го напусна, мъчително съзнавайки, че американските елити от т.нар. „дълбока държава” отхвърлят заветната му формула, която навремето осигури на САЩ доминираща позиция в света: Америка никога не бива да влиза в конфликт едновременно с Русия и с Китай. Според Кисинджър, това би било абсолютно губеща позиция и, нещо повече, подобна политика на САЩ ще доведе до формирането на алианс между Москва и Пекин. Той обаче смяташе, че най-негативният сценарий ще е създаването на стабилен троен (евро)азиатски съюз межу Русия, Китай и Иран. А този блестящ интелекуалец, геополитик, историк и философ със сигурност знаеше, за какво става дума.

За негово съжаление, в момента виждаме реализацията тъкмо на тези негативни за САЩ сценарии. Демонизираният от Запада Владимир Путин получи триумфално посрещане в Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, а още на следващия ден се срещна в Москва с президента на Иран Ибрахим Раиси. А на всичкото отгоре, гърбът му е „защитен” от все по-мощния Китай.

Дали в момента Кисинджър не се обръща в гроба, където наскоро го положиха?

Зоран Метер

*Главен редактор на хърватското специализирано издание Geopolitika.news

Списание "Геополитика"