Един кораб на викингите закъснява на връщане от новооткритите земи далече на запад. Зимата вече чука на вратата и времето се влошава все повече и повече. Кормчията трябва да държи твърд курс на изток. Къде е обаче посоката към дома?
Небето е облачно. През нощта звездите не се виждат, а дори когато е светло, слънцето трудно си пробива път през облаците и мъглата. Денят е вече доста кратък и през по-голямата му част слънцето осветява небето изпод хоризонта… някъде там.
Висейки на горната мачта, моряк присвива непрекъснато очи, търсейки малко светлинка в облаците, но напразно. Внезапно Лейф Късметлията вижда светла пролука. Веднага посяга към кесията на колана си и вади своя слънчев камък. Вдига го и поглежда през него към пролуката в небесата. Върти кристала, докато той внезапно става жълт. Веднага след това Лейф вика на кормчията „Натам!”, протегнал ръка на изток, в заветната посока към дома.
Това разказва една исландска легенда. Но какъв е този тайнствен камък чудо? Викингите били изключително добри навигатори и кръстосвали с корабите си, преминавайки хиляди километри, между Северна Европа и Северна Америка. Всъщност се смята, че тези морски вълци са открили Северна Америка стотици години преди Христофор Колумб.
Исландските епоси разказват как викингите са плавали от Берген на норвежкия бряг до Исландия, а след това са продължили до Гренландия и вероятно до Нюфаундленд в Северна Америка. Тези забележителни морски пътешествия са осъществени между 700 и 1000 г. от н.е., преди магнитният компас да пристигне от Китай в Европа. Как са пътували и как са се ориентирали викингите?
Когато плавали по време на полярното лято, те не можели да виждат звездите и разчитали единствено на слънцето. В облачни или мъгливи дни обаче? Те явно са си служили с други методи на ориентиране, тъй като магнитният компас е създаден едва през XIII век.
На много места във фолклора на викингите се споменава легендарният слънчев камък, с помощта на който тези сурови северняци са намирали пътя си в морето. Правели го, като вдигали камъка високо над себе си и според това как се оцветявал успявали да се ориентират в посоките.
Учените отдавна спорят дали разказваното в легендите е осъществимо на практика.
През 1967 г. датският археолог Торкилд Рамскоу развива теорията, че слънчевият камък на викингите може всъщност да е бил исландски шпат, наричан още исландски калцит, който е често срещан в района. Прозрачният кристал има свойството да разделя на две слънчевия лъч, който минава през него. Така от другата страна на кристала всъщност се получават два образа. Същото това качество позволява на кристала да става светъл или тъмен, когато е вдигнат към светлина с различна поляризация. Вероятно викингите са шлифовали кристалите, така че при ясно небе те да стават по-ярки, когато ги насочат в посоката на слънцето, обяснява датчанинът. След това повтаряли същия „номер” и при облачно време, когато слънцето вече не се виждало.
Когато Рамскоу за първи път развил теорията си, тя била приета много добре от научната общност и от широката публика. И така било през следващите 20 години. Навигационните геройства на викингите били много популярни, особено пътешествията на Ейрик Червения и неговия син Лейф Ейриксон-Късметлията около 1000 г. от н.е. През 90-те години на миналия век обаче тази теория е поставена под съмнение, тъй като така и не са намерени реални доказателства за навигацията на викингите.
Теорията на Торкилд Рамскоу все пак е на път да се потвърди от ново изследване на френски учени от Университета на Рен. Те направили експерименти с кристал от исландски калцит, открит на палубата на кораб от елизабетинската епоха, потънал през 1592 г., само 4 години след потапянето на Испанската армада. Новите опити на д-р Ги Ропар и екипа му показали, че кристалът може да открива местонахождението на слънцето с точност до 1 градус. Камъкът „работел” с прецизност от няколко градуса дори когато слънцето вече било слязло зад хоризонта.
