Дом-музей "Пеньо Пенев" получи в дарение архива на поета Пеньо Пенев. Личният архив на Пеньо Пенев е предоставен от сина на поета Георги Джагаров, който го е наследил от поета и съхранявал със съпругата си Цвета Джагарова.
Дарението е направено на 27 март, като включва мукавено куфарче, с което вероятно Пеньо е пристигнал на димитровградската гара през 1949, предсмърния бележник на поета, култовите „черна” и „зелена” тетрадки, коженият зелен бележник и още няколко непретенциозни „хартиени носители”, множество ръкописи на известни вече публикувани стихове на поета.
Думите на Живка Шишкова, гл. уредник на Дом музей „Пеньо Пенев”, за направеното дарение:
27 март 2021, 12.10 часа, по обяд- посрещам на входа на Дом музей „Пеньо Пенев” трима мъже - предизвестено посещение, което въпреки забраната не мога да откажа. Носят ми, по предварителна информация като дарение, предсмъртния бележник на Пеньо Пенев. Поводът е достатъчно значим, за да съм развълнувана, повече от 30 години опазвам паметта за този знаков български поет и я популяризирам. Разпознавам хората, защото това днес е възможно и без личен контакт: проф. Михаил Димов Тодоров- син на известния наш съгражданин, историкът Димо Тодоров, оставил отпечатък в културната история на нашия град, най- усърдният homo arhivarius, когото познавам (проверяваше всичко на място); Тихомир Кънчев, патриот до дъното на душата си и член на Съюза на военно- инвалидните кооперации в България, който не за първи път участва в акции „на ползу роду” ; и млад мъж с „добри очи”, който би трябвало да е Георги Георгиев Джагаров- най-малкият син на поета Георги Георгиев Джагаров. Точно той носи впечатляващото ме старо мукавено куфарче със следи от лепенки, което, оказва се малко по-късно, е същото онова „черно куфарче”, което Пеньо Пенев завещава чрез своята предсмъртна воля на Георги Джагаров с думите: „ За Георги Джагаров, поет-София. СБМ / Куфарът с архивата, която остана ( 1/100) да се предаде на Георги! Ти си поет! Допей моята песен!”. Защо черно! ? Вероятно по аналогия с черната кутия на самолетите, която крие тайни? За любителите на сензации ще кажа: Тайните в това куфарче не са сензационни, но са достатъчно важни, защото ни дават представа за „недопятата песен” на един рано отишъл си, много талантлив български поет от близкото ни минало. В това непретенциозно куфарче, с което вероятно Пеньо е пристигнал на димитровградската гара през 1949 година, в което е имало само няколко книги и малко лични вещи, се крие безценно богатство. Тук са предсмърният бележник на поета, култовите „черна” и „зелена” тетрадки, за които знаем от най-известните Пеньови биографи-доц. Любен Георгиев и проф. Митко Иванов, коженият зелен бележник и още няколко непретенциозни „хартиени носители”, както бихме се изразили днес; тук са и множество ръкописи на известни вече публикувани стихове на поета, както и такива, които вероятно щяха да се родят, ако авторът им не бе напуснал този свят. Но дори и такива- „недоносени” и неизвестни, те са достатъчно красноречиви. На пръв поглед разбирам , че България освен голям поет, е изгубила и евентуален голям драматург- на много места откривам идейни планове и сценарии за драматургични произведения, нахвърляни мисли и планове за поеми и стихове, които разкриват един различен Пеньо, един човек, който е разколебан във вярата си и е раздиран от противоречията на полюсните си чувства; намирам писма и документи, които трябва да бъдат внимателно проучени. Умишлено не броя количеството на документите, защото виждам, че е голямо , а и защото при нас, изследователите, едно и едно не винаги е две.
Срещата е емоционална, както за мен, така и за приносителите на архива, но нека започна с благодарностите. Най-големите, разбира се, са за Цвета Джагарова- съпругата на поета Георги Джагаров, съхранила непокътнат и цял този безценен куфар, пренесла го през време е пространство, през всичките техни семейни местобиталища и през годините след смъртта на съпруга си. За да предам тежестта на емоцията и вълнението на дарителите, ще цитирам част от писмото, с което Цвета Джагарова ни изпрати дарението: „Отворихме го заедно с моя син-Георги Георгиев Джагаров. Това бе миналия месец в една студена февруарска вечер… Особен- емоционален момент! Аз се вълнувах като пред голямо изпитание… стояхме минута-две над натрупаните в безреда ръкописи и моят син цяла нощ започна да сканира лист по лист… Моето усещане бе изключително вълнуващо … От старите, изписани с ръката на Пеньо листове, лъхаше неумолимата смърт, отнела завинаги едно голямо сърце-сърце на поет!”
Благодаря и на сина- Георги Джагаров, който направи всичко възможно, за да стигне до нас този архив. Благодаря и на Марин Кадиев, голям приятел на димитровградските културна общност, който посъветва проф. Михаил Тодоров да предаде куфарчето на димитровградския музей. И на Тихомир Кънчев, и на Теофан Германов-съученик на Георги Джагаров- младши и главен редактор на в. „Земя”, който по неотложни причини пропусна акта на предаване на архива, а беше част от неговото осъществяване.
Предстои огромна работа по обработката на този архив. Нещата, съдържащи се в него трябва да бъдат прегледани, разчетени (което невинаги е лесно при Пеньо Пенев) и оповестени като съдържание и стойност, но дотогава е добре да знаем, че високата отговорност и почтеност на семейство Джагарови направи възможно достигането на този архив до хората. Направи го съвсем безкористно, така като и самият Джагаров го съхрани, без никога да се възползва лично от него и без да си позволи да „допее песента” на големия Пеньо. Защото кой би могъл да направи това по-добре от самия него. Надявам се спекулациите с „вината на Джагаров” за Пеньовата смърт най-после да бъдат разсеяни. Никой никого не би могъл да спаси, ако той не иска да бъде спасен.
Срещата е емоционална, както за мен, така и за приносителите на архива, но нека започна с благодарностите. Най-големите, разбира се, са за Цвета Джагарова- съпругата на поета Георги Джагаров, съхранила непокътнат и цял този безценен куфар, пренесла го през време е пространство, през всичките техни семейни местобиталища и през годините след смъртта на съпруга си. За да предам тежестта на емоцията и вълнението на дарителите, ще цитирам част от писмото, с което Цвета Джагарова ни изпрати дарението: „Отворихме го заедно с моя син-Георги Георгиев Джагаров. Това бе миналия месец в една студена февруарска вечер… Особен- емоционален момент! Аз се вълнувах като пред голямо изпитание… стояхме минута-две над натрупаните в безреда ръкописи и моят син цяла нощ започна да сканира лист по лист… Моето усещане бе изключително вълнуващо … От старите, изписани с ръката на Пеньо листове, лъхаше неумолимата смърт, отнела завинаги едно голямо сърце-сърце на поет!”
Благодаря и на сина- Георги Джагаров, който направи всичко възможно, за да стигне до нас този архив. Благодаря и на Марин Кадиев, голям приятел на димитровградските културна общност, който посъветва проф. Михаил Тодоров да предаде куфарчето на димитровградския музей. И на Тихомир Кънчев, и на Теофан Германов-съученик на Георги Джагаров- младши и главен редактор на в. „Земя”, който по неотложни причини пропусна акта на предаване на архива, а беше част от неговото осъществяване.
Предстои огромна работа по обработката на този архив. Нещата, съдържащи се в него трябва да бъдат прегледани, разчетени (което невинаги е лесно при Пеньо Пенев) и оповестени като съдържание и стойност, но дотогава е добре да знаем, че високата отговорност и почтеност на семейство Джагарови направи възможно достигането на този архив до хората. Направи го съвсем безкористно, така като и самият Джагаров го съхрани, без никога да се възползва лично от него и без да си позволи да „допее песента” на големия Пеньо. Защото кой би могъл да направи това по-добре от самия него. Надявам се спекулациите с „вината на Джагаров” за Пеньовата смърт най-после да бъдат разсеяни. Никой никого не би могъл да спаси, ако той не иска да бъде спасен.
