Каква ирония на съдбата. От няколко години тийнейджъри от цял свят се обединяват в движение за защита на природата и настояват за спешни мерки за спасяване на света, който възрастните ще им оставят в наследство. В голямата си част тези възрастни критикуваха протестите на децата, посочваха твърде високата цена – намаляване на автомобилите и самолетните полети, промяна на работните места, ограничаване на разходките по планетата, връщането към сезонното хранене или био- и екопродуктите - цена, която повечето от тях не желаят да платят. Или най-малкото се отнасяха към тези протести и изисквания с насмешка.

А ето сега - в пандемията, картите се обърнаха. Сега всички възрастни поискаха децата да платят цената на тяхното оцеляване. За да не загинат най-податливите на този вирус – възрастните, децата и младежите бяха ограничени максимално, а животът им поставен на пауза. И трябва да признаем, децата не се отнесоха нито с високомерие, нито с критики към това общо спасение, а поеха тежестта на пандемията върху себе си.

Затварянето на училищата през последната година ще се окаже един от най-големите провали на политиката в целия свят. Дори и най-богатите индустриални държави не успяха да предложат цялостна работеща концепция за децата, които понесоха най-тежката цена на тази криза.

Отнето им бе основно право – правото на достъп до образование. Замяната му с дигитално образование проработи отчасти и за единици само там, където самоотвержени учители поеха тежестта върху себе си и си разработиха сами концепции за преподаване онлайн, останаха във връзка с ученици и родители по всички възможни канали и проверяваха, подготвяха, подпомагаха от рано сутрин до късно вечер без оглед на работните си часове. Но редно ли е да изискваме саможертва от учителите, за да наваксат онова, което политиката от десетилетия пропуска - осъвременяване на образованието?

Пандемията постави на масата всички лоши карти на едно общество наведнъж. Там, където здравната система е пропукана, бяха дадени ненужни жертви.

Там, където няма добра социална система, хората потънаха в бедност. А училищата навсякъде не успяха да предложат решения. Бедните станаха по-бедни, необразованите останаха необразовани, децата от бедни и необразовани семейства изостанаха още по-сериозно от децата на богати и добре образовани родители и пропастта между отделните социални слоеве се разтвори още повече.

През последната година от основно значение за образованието на едно дете бе дали е здраво, дали има пари за компютър и интернет, дали е едно или дели този компютър с още две-три братчета и сестричета, дали има самостоятелна стая или седи и се опитва да учи в кухнята заедно с майка си и брат си, дали има двама родители, дали един от тези родители може да спре да работи и да преподава по няколко часа на ден всички предмети, дали другият родител изкарва достатъчно, не само, за да покрие всички горни условия, но и да плати за частни уроци за по-сложната материя от горните класове.

Колко деца изпаднаха от ситото, което описах? За съжаление мнозинството.

Но дори и при идеално стечение на обстоятелствата образованието дистанционно в никакъв случай не може да се сравни с присъственото по две основни причини. От една страна децата имат нужда от социални контакти с връстници, за да се развиват, за да са здрави и стабилни психически, и за да придобиват социална компетентност, която е точно от толкова голямо значение, колкото и доброто образование. И от друга страна образованието все още се подчинява на закони отпреди дигиталната ера, концепциите му са на два века и не са осъвременявани, затова и няма как то да се пренесе едно към едно в интернет.

За дигиталното образование се изисква нова концепция, нова методология, нови тестове, нов начин на оценка, то може да е много по-индивидуално, приятно и същевременно задълбочено, но пък за това са нужни обучени и в тези технологии педагози, тоест обучението по педагогика също трябва да се уреди по друг начин. Вероятно в далечно бъдеще образованието ще е индивидуален процес, напаснат изцяло с нуждите и възможностите на детето, а в училище ще се преподават само социални умения и ще се набляга на емоционалното израстване.

Но за съжаление бъдещето избърза и пандемията постави целия свят, не само България, пред една задача, която сме напълно в състояние да решим, но години наред сме отлагали.

И ето, че дори и сега, политиката навсякъде взе най-лесното решение – затвори неколкократно училищата в рамките на година, като изминалата година определено не бе пълноценна, а изпуснатият материал едва ли някога ще бъде наваксан. Разбира се, когато вирусът е проникнал на всички нива в обществото и заразата се разпространява дифузно, училищата се превръщат просто в едни големи хотспотове. Ясно е, че трябва да бъдат затворени поне до намаляване на броя на заразените.

Но две-три седмици обикновено са достатъчни за пречупване на тенденцията, поне това показаха затварянията дотук.

Приоритетите на едно умно и загрижено за децата си общество би трябвало да са в поддържане на ниско ниво на заразяване, така че децата да могат да ходят на училище и детска градина, образователните институции да са последните, които затварят и първите, които отварят врати при локдаун.

За съжаление тази тема не се оказа обединяваща, а напротив. В социалните мрежи и в медиите се водят люти войни за това дали училищата трябва да са изцяло и непрекъснато затворени или да има достъп до тях. Проблемът се задълбочи и от публикуваните напълно разнопосочни изследвания за това дали учениците са основни двигатели на пандемията или ролята им в нея не е от такова значение, както тази на възрастните.

СЗО застана зад позицията, че училищата трябва да се държат отворени до последна възможност. Организацията взима под внимание и факта, че в много страни по света училището е единственото място, където децата получават топла храна или са защитени от насилие. Скокът на домашното насилие по време на локдаун бе причина и богати страни като Германия да се откажат от прибързано затваряне на учебните заведения при втората вълна. Опазването на живота и здравето на деца от семейства, в които има насилие, бяха водещият аргумент.

В същото време от другата страна на барикадата са учителските профсъюзи, които също бранят живота и здравето на своите членове. Учителите са на първа линия и в България дадоха твърде много жертви. В същото време обаче би трябвало именно учителите да настояват и за промени в концепциите на образование, за подобряване на елементарните хигиенни условия в училище и като образована прослойка да се ваксинират масово срещу COVID-19. Само така ще могат да се върнат максимално бързо на работните си места и да са защитени от болестта. Според различните проучвания обаче само между 7 и 11% от учителите в България са изявили готовност да се ваксинират, което е пренебрежимо малък процент и де факто поставя образователните институции пред невъзможната ситуация да отворят някога врати, тъй като вирусът ще изчезне само при стаден имунитет. А той се придобива или с ваксинации, или с преболедуването на 60-70% от населението.

Другата трудна за преглъщане гледка от родителите в България са пълните улици и писти, блъсканиците в магазините, които обезмислят всякакви мерки. Така се оказва, че родителите и децата са взети за заложници от хората, които не вярват във вируса, не им пука за другите или просто не са в състояние да спазват каквито и да било ограничения. Вина за това имат, разбира се, властите, защото мерките и спазването им зависят от тях.

Какво биха могли да направляват управляващите? Освен да се погрижат за доброто информиране за ваксините поне сред учителите, да дадат и някаква перспектива на децата и родителите им. Например при какъв брой новозаразени училищата ще отворят. Кои класове ще ходят с предимство на училище? Как ще се оценява тази година? В някои държави се споразумяха тазгодишните оценки да не са по-ниски от оценките преди пандемията. Какви са шансовете на класовете, на които им предстоят изпити? Ще има ли облекчения на изпитите или удължаване на срока за децата, на които те им предстоят?

Не е ли възможно децата да се обучават в други сгради? Защо един час по физика да не може да се проведе в празна аула на университет? Или в панаирно хале? В старата сграда на парламента или в някоя от залите на НДК? В другите градове също има огромни сгради, които в пандемията стоят празни. Два часа химия или математика присъствено при спазена дистанция са по-добре от 6 часа висене пред компютъра сам със задачите. Ако големите ученици могат да учат поне част от предметите си в други, по-големи сгради, училищата могат да използват пълния си капацитет за малките ученици и класовете им да се раздробят на групи до 10 деца. Студентите, които взимат и педагогическа степен, могат да помагат заради нуждата от повече учители в такъв случай. Срещу заплащане, което държавата при всички положения може да си позволи и ще ѝ струва по-малко, отколкото отглеждането на два випуска полуграмотни хора.

Разбира се, това са извънредни мерки за извънредна ситуация, но и добре осветяват основните нужди на образователната система. Освен влизането ѝ в дигиталния 21-ви век, тя има нужда от повече и добре квалифицирани учители, от по-малки класове, от повече и по-функционални сгради, от по-равномерно разпределени ваканции и повече време за учене, от стремеж към изравняване на нивото между училищата, така че родителите да спрат да влачат отрочетата из най-отдалечените квартали. Ако училището зад ъгъла предлага същото като училището, което е на 18 спирки, ще се намали значително и броят на пътуващите из големите градове. Часове, които са разработени, така че половината да се подкрепят от изработени специално за целта материали онлайн, а не от „каквото е намерил учителят в мрежата“. Лекции, които да се записват и да са онлайн на разположение на учащите.

Всъщност доброто дигитално образование ще отмени до голяма степен и значението на това дали си в „елитно“ или не дотам елитно училище, дали родителите ти могат да ти помогнат или не могат, дали имате пари за частни уроци или не. Технически разполагаме с всички възможности това да се случи и дори и без да ни застига нова пандемия, образованието да дръпне с няколко века напред и най-сетне да влезе в 21-вия.