Нещо се случи. И то много бързо, така щото неправителствените организации в България внезапно се настървиха по темата - „детски политики“ и започна едно настройване срещу журналистите, които не споделят модерната идеология на Стратегии и Конвенции.

Неправителственият сектор рязко придоби самочувствие на фактор, без който нищо в сферата на „децата“ не може да се случи. Включително – журналистическата работа по казуси с детско насилие от всякакъв род, е възспирана от същите тия „правозащитни организации“, които считат, че тяхната истина е единствената. И те знаят как.

Не беше така само преди 2 години. Нямаше вой около телевизионни репортажи и филми на тема – деца. Нямаше реакции, като днес, когато се показа филм за взетото от Холандия българско дете Атила. Нямаше война. Сякаш тогава НПО-тата не знаеха, че децата имат проблеми и нарушени права.

И ще ви дам примери.

През пролетта на 2017-та, екипът на Мартин Карбовски излъчи в предаването си „Втори план“ по бТВ свой проект с името „Крадени деца“. Три истории на три български деца, които са жертва на войната между родителите им. И жертва на бездушието на държавата и институциите.

Тогава, 2017-та, когато излъчихме проекта, никоя НПО, и никакви „общественици“ не се явиха с отворени писма за доста трагичните случаи на тези деца.
Да, предаването беше с добър рейтинг. И да, имаше добри резултати – защото в 2 от 3-те случая децата се върнаха при близките си, които ги обичат.

Но толкова. Нямаше истерия и манипулативни изказвания от типа – „е, защо говори само бащата? Ами, защо не дадете думата на чуждата приемна майка, която е взела детето при жив баща и жива леля, които искат да си го гледат?“. Нямаше.

 Само две години по-късно, когато отново в стила на проектите на Карбовски (а именно - разказването на човешки истории, жанр на персонифицираната журналистика!) показахме съдбата на малкия Атила и баща му, българският полицай, който се бори да върне сина си, настанен в приемно семейство в Холандия – изведнъж НПО и „общественици“ се взривиха...

И се започна...

Ама защо се дава само гледната точка на бащата/ (Припомняме, майката на детето е починала)....

Ама подозрения и спекулации, че детето е насилвано от баща си? (При наличие на документи и съдебно решение на българския съд, че правата на детето са дадени на бащата, а въпросното решение е ПРИЗНАТО от холандския съд)

Ама призиви за директна цензура и сваляне на предаването на Карбовски и обвинения в лъжи? (кое е лъжа?; документите на  българския съд или екзекватурата на холандския?)

Нещо се случи. Сякаш представителите на НПО бяха неусетно настъпени по малкото пръстче, ритнато в стената на патриархалния български морал.

 И човек се пита – какво стана?...

Защо е тази агресивна политика на налагане, например, на идеята за Истанбулска конвенция и Стратегия за детето?

Защо да речем, Георги Богданов, председател на най-голямата НПО, работеща по „детските политики“ – Национална мрежа за децата напада журналист като Карбовски (неоснователно и доста грозно) за работата му, която е видяна от всички, които имат телевизор или интернет?

Защо в малобройната, но шумна група на градските нео либерали се започва истинска съпротива срещу спонтанни граждански обединения като „Национална група не на стратегията за детето 2019-2030“, където членуват над 130 000 български родители?

Възможно ли е всички тия 130 000 човека да са „маргинали и лумпени“, както внушават масово привържениците на Стратегията за детето?

А и не само. Какво налага задължителността на приемането на документи като Стратегията и Истанбулската Конвенция?

Налагат ги политически решения.

И понеже въпросите станаха твърде много, а от неправителствения сектор не чувстват необходимост да влизат в диалог с протестиращите срещу Стратегията, ще дам само още няколко факта. И още няколко въпроса:

Дали яростната защита на Стратегията не е свързана с факта, че именно Национална мрежа за децата е основен участник в нейното списване (моля, вижте това в годишния отчет на организацията за 2018-та, където налагането на документа е описан като основен приоритет)?

Годиешн отчет на НМД, 2018: https://nmd.bg/wp-content/uploads/2013/08/annual_report2018web_low_res.pdf

И дали отчитането на работата на НМД по тази Стратегия не означава огромен финансов интерес за организацията?

Дали проактивната работа на тези организации в посока да се възприемат и наложат скандинавски, датски и холандски модели на социални системи не е пряко свързано с  факта, че се работи с финансиране от чужди органзиации като OAK Foundation, Open Society Foundations и др.?

Да не говорим за абсолютно отсъстващия отговор на въпроса защо изцяло частни организации като Национална мрежа за децата са основните участници и консултанти по създаване на ДЪРЖАВНА стратегия за детето, изработвана от министерствата?

И използвам думата частни съвсем целенасочено, защото никой от нас не е избирал управителния съвет на НМД, като свои представители, нали така?

 Въпросите са ужасно много. И неправитеслтвеният сектор и върлите защитници на Стратегии и Конвенции трябва да им отговорят – честно и спокойно.

В противен случай, ще е ясно, че има нещо гнило...в България.

Историите на децата и аргументацията на д-р Николай Михайлов по въпроса, вижте тук: