На провеждащата се двудневна научна конференция, посветена на 60 години от смъртта на Пеньо Пенев, българският литератор Алберт Бенбасат разказа за товрчеството и историята в последните години на „Поета с ватенката“.
Бенбасат разказа за преплитането на своята съдба с българския писател и поет Атанас Славов – Насо, който е посветил част от трудовете си на димитровградския поет Пеньо Пенев. За Пенев Насо е писал в две от книките си – „С трева обрасли“, която Бенбасад е открил в Париж през 1991 година и „`Размразяването` на българската литература“, издадена през 1980 година в САЩ, където е живял и творил дълги години Славов, която е преведена на български и издадена в ранните на години на демокрацията през 1994 година в България.
Славов не анализира творбите на Пеньо Пенев, но го определя като талантлив поет в несвободното сталинско общество, разказва как започват несгодите на поета от Димитровград, когато през 1957 година изригва неговия гняв и разочарование от конфликта между чистотата на идеята и опорочаването ѝ в действията на партиините фактори.
„Така на пример когато през 1957 година, поетът комунист Пеньо Пенев си позволи да нападне издигащия се вече в партиината си кариера Георги Джагаров на едно обсъждане на младата поезия, за евтиното му политиканство, Джагаров стовари от горе му цялата си антипатия, той задвижи машината си за репресии и въпреки, че Пенев беше комунист от горе до долу, през следващите години печатането на поезията му спря. Това дове поета до ужасна депресия, алкохолизира се и през 1959 година стигна до самоубийство. През целия този период от 2 години единственото нещо, което бе издадено от него, бе една подобна неавторизирана стихосбирка от димитровградския вестник (Димитровградска правда) под формата на безплатна притурка към редовното издание“, констатира в книгата си Славов.
В книгата си „Българска литература на размразяването“, Славов пише „Като председател на кабинета на младия писател, Джагаров успя да организира дискусия за младата поезия. В стъпителния си доклад силно успя да атакува всички, които бяха посмели да ограничават свободното самоизразяване на младите поети, разбира се присъстващите на дискусията млади поети не се поколебаха да изтъкнат всички доводи срещу ограничаването на това свободно самоизразяване. Най-прямо говориха Константин Павлов и Любен Дилов от младите прозаици. Все пак някой от тях не храниха илюзии за действителните мотиви на Джагаров, очевидно това преди всичко бяха политически мотиви. Поетът Пеньо Пенев го разкритикува по време на дискусията за очевидното му нехайство към различията му към добри и лошо поети, които се бе заел да възхвалява. Джагаров никога не забрави тази критика и негова бе отговорността за изолацията на Пеньо Пенев, след като дойде на власт в писателския съюз. "
По нататък в книгата си Атанас Славов коментира самоубийството на Пенев – „Без да е политически опозоционер, нито дори либерал, Пенев приемаше сериозно всички принципи на комунизма, като свободата на творчеството, духовното търсене и тнк. Личността му бе абсолютно независима и не се поддаваше на манипулиране от страна на бюрократичната върхушка. Ето защо, като спря да печата книгите му, тя (бюрократичната върхушка) го изолира от литературния живот, Пенев бе емоционален и избулхлив, за това не е чудно, че започна много да пие, за една година поредица от истерични изблици разби семейството му и накрая след няколко неуспешни опита, той сложи край на живота си със свръх доза приспивателни. Новите критици сега беснееха – Пеньо Пенев бе един 100 процентов комунист, който съвършенно не проявяваше интерес към експериментирането с нови теми, ето защо неговия случай доказваше, че бюрократичната върхушка не се интересуваше от идейната чистота на поетите, а само от тяхната податливост на административен контрол, единствения грях на Пеньо Пенев бе независимостта на неговата личност. "
С тези думи писателят Атанас Славов хвърля отговорността за самоубийството на младия 28 годишен димитровградски поет върху Георги Джагаров, който след пререканието си с Пенев е съсипал неговия живот, чрез творческа изолация. Последните 2 години от живота си, Пенев е лишен и от софийско жителство, обречен е на безработица и нищета, доведен е до безпътица и непрестанно критикуван и хулен, само защото се е изрепчил на Герги Джагаров и не е бил готов да бъде маша на политически интереси, диктувани от партиини лидери.
Пенев казва, че българската поезия е на „разположение“ с готова форма и образи, с готови теми. Поетът определя тези творби, като „поезия в която няма поезия“. Пенев казава „характерно за младата поезия е, че тя е студена до скромния градус на обикновен мотив, изпразнена от социалното си съдържание, пренесла в жертва ясната политическа мисъл заради някаква „оригинална форма“, евтина звукова ефектност, чудати и рационални образи, тази поезия е лишена от дълбоки и искрени човешки вълнения, както от здрави и мобилизиращи чувства и мисли, лишена от всякаква обществена загриженост, лишена от естествен кипеж, от благородната тревога на времето ни, не е съвременна поезия. Няма тревога, значи няма поезия, защото поезията е вълнение и тревога, а без тревога няма изкуство“, казва младия поет на въпросната среща през 1957 година, след като отправя своите критики към Георги Джагаров.
Години след смъртта на Пеньо Пенев, въпреки, че той косвено е убит от Георги Джагаров, чрез изолацията от творчески живот, поетът бива превърнат в инструмент на комунистическата пропаганда, посредством творбите си и така остава в историята на България, като „поетът с ватенка“, възхваляващ комунистическия строй. Георги Джагаров става почетен гражданин на Димитровград близо 20 години след смърта на Пенев, удостоен е с титлата през 1978 година от тогавашния кмет на бригадирския град Христо Шишков.
В злополучната нощ на 26-ти април 1959 година, след привидната веселост на Пенев през деня от показания на негови приятели, той се прибира сам в стая №118 на хотел „Москва“ в Димитровград. Там пише множество предсмъртни писма, някои от тях, вероятно обвиняващи бюрократичната вихрушка и в частност Джагаров, не сa видели бял свят, други – към свои приятели и едно за Началника на Окръжното управление на милицията в града, в него Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. 28 годишния поет приема свръх доза приспивателни, с което успява да сложи край на живота си.
***
Георги Джагаров е роден 1925 г. Член на РМС от 1940 г. , а на БКП от 1944 г. Осъден е на 15 години затвор като антифашист, излиза от затвора след 9 септември 1944 г. От 1941 г. пише в сп. „Българска реч“.
Завършва литературния институт „Максим Горки“ в Москва през 1951 г. Работи като редактор във вестник „Литературен фронт“ и като драматург в Младежкия театър. Членува в редакционните колегии на списанията „Пламък“ и „Родна реч“. Развива обществена дейност като председател на Съюза на българските писатели (1966-1972) и заместник-председател на Държавния съвет. Джагаров е постоянен участник в близкото лично обкръжение на Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб на управника. Участва в групата, инициирала т. нар. Възродителен процес. Член е на Градския комитет на ДКМС и на Градския комитет на БКП в София. Бил е секретар на партийната организация при Съюза на българските писатели.
Като член на ЦК на БКП на пленума през 1973 г. , на който се обсъжда идеята България да стане 16 република на СССР, казва: „Едва ли е нужно и аз да подчертавам, че и с този доклад другарят Тодор Живков прояви онези качества, които ние отдавна познаваме, за които го уважаваме и обичаме като мъдър и прозорлив ръководител на България, онези качества, които му спечелиха име на един от най-изтъкнатите дейци“. Бил е народен представител в периода 1966 – 1990 г.
