Живеем в период на безпрецедентни природни промени, който често бива наричан "Антропоцен".
Тъй като този термин става все по-широко употребен, психологът и отдаден еколог Матю Адамс (Matthew Adams) от Университета Брайтън споделя пред The conversation своите възгледи защо има проблем да поставим рамка на своето настоящо положение.
Идеите на автора от първо лице предават Science Alert.
"Терминът Антропоцен е първоначално предложен от учените, занимаващи се с атмосферата и след това от геолозите, а днес е станал мощен, макар и объркващ начин да назовем настоящата ера. Това е период, в който за първ път в историята, Земята е силно променяна от един животински вид - хората. Самата дума Антропоцен се отнася към идеята, че геологическото наследство на планетата ни е променена от човечеството - "Anthropos" е гръцката дума за човек, а "cene" е основен геоложки период през настоящата 65 милиона годишна Ценозойска ера.
Забележително е колко бързо тази идея става универсална. Тя вече е обект не само на научни текстове и конференции, но на изкуство, фантастика, списания, пътеписи, поезия и дори опера. И докато съм съгласен, че това е важно и доста дълготрайно събитие, бих искал да поставим малка пауза, за да помислим дали разказът за Антропоцена наистина обхваща нашите затруднения и нашите перспективи. В идеята за Антропоцена вече има доста критицизъм.
Алтернативни термини като Капиталоцен (където се опитва да се подчертае определящата сила на капитализма), или Плантационоцен (където се акцентира върху ролята на колониалния строй, плантациите и робския труд) вече са предложени като начин да се назоват елементи от човешката история, които са отговорни за природни кризи, вместо да се хвърля обща вина върху човечеството като цяло. Но аз бих искал да се съсредоточим върху самата идея за време.
От най-старо време
"Най-старо време" е концепция за геоложко време, използвана, "за да се опише времето и отношенията между събития, които са се случили през историята на Земята." Това са 4,54 милиарда години история.
Трудно ни е да осъзнаем мащаба на идеята за време, което е наистина доста старо. Има редица аналогии, които могат да ни помогнат да осъзнаем колко голям е този период, като например 24 часа в денонощието, от които хората съществуват на Земята едва от 19 секунди.
Лично аз харесвам следващата идея, защото може да си я представите само като протегнете ръката си. Ако Земята се е образувала преди 4,54 милиарда години при рамото, първите животни са се появили при дланта, по-познатите за нас форми на живот водят началото си на първата фаланга на пръста. Движейки се надолу по пръстите се описват следващите периоди, като например Юра.
А хората? Холоценът от преди 11 700 години поставя началото на глобалното разпределение на хомо сапиенс "микроскопична резка върху върха на нокътя". Началото на така предложения Антропоцен, което приемаме за преди 70 до 400 години, е малка точица в тази резка.
Така че, хомо сапиенс създал ли е нова геоложка ера? С прости думи тук имаме нещо като прецедент - има изобилни доказателства за човешко въздействие върху геологията, като се започне от отпечатъка на климатичните промени, предизвикани от човешката дейност, ядрени опити и още много други.
Но по-пълна оценка на старото време трябва да ни накара да се притесним от идеята за Антропоцен, може би дори да променим идеята за себе си и какво означава да населяваме Земята в нашето време. Ето защо.
Преди около 66 милиона години се е случило масово измиране, заличило около три четвърти от всички живи видове. То вероятно е резултат от сблъсък с огромен метеорит, заключение, достигнато след откритието на тънък, но отчетлив слой от седименти в геологическите записи от онова време, съдържащи елементи, които съставят астероидите.
Масовото измиране е дало възможност за възход на бозайниците като доминиращи форми на живот, развиващи се в Ценозойската ера ("на новия живот"). Този тънък слой от прах от комети, запазен в скалите, представлява бързо, но жизненоважно преминаване от старите дебели към последващите слоеве.
Но никой не назовава периода, последващ изчезването като "Кометоцен". Това просто няма смисъл, сблъсъкът е бил случайно събитие, значимо в контекста на старото време само, защото е довело до установяването на нови форми на живот, които се простират милиони години напред в бъдещето след това.
Ами ако същото може да бъде казано и за нашето въздействие? Какво ако, дори и ако добре документираните и още натрупващи се ефекти на човешката дейност от Антропоцена се окажат само миг в контекста на старото време?
Това вероятно е истина. Разрастването на индустриализацията бързо и агресивно извлича и изчерпва крайното количество природни ресурси. Изчерпването им, в комбинация с безпрецедентните щети върху околната среда, неизбежно ограничават дългосрочната преживяемост на която и да е ера на човешко господство.
Точно това има предвид американския автор Джон Майкъл Гриър (John Michael Greer), когато заявява, че комбинацията на всички форми на индустриална цивилизация, в контекста на геоложкото време, са незабележимо краткотрайни и "самоунищожаващи се", просто преход между две ери.
Затова той счита преходът Холоцен - Неоцен (Х-Н преход за по-кратко), за по-точен термин, като Неоценът дава името си на всичко, което се случва след това.
Нашетo геологично наследство вероятно ще е като прахта от комета - "леко странен преходен слой с дебелина малко повече от половин сантиметър". Тъй като човека е изключително адаптивен вид е възможно да намери екологични ниши и да оцелее в това далечно бъдеще, но няма да доминира.
Нова психология
Това не означава, че вървим към някакъв внезапен катаклизъм, ново измиране. Това означава, че вече живеем в такъв. Но вместо да бъде запомнено като нещо грандиозно и знаменателно, като Антропоцен, по-скоро далечните бъдещи поколения ще гледат на нас като това, което историкът Стивън Кърн (Stephen Kern) нарича "епизод на безкрайно малка краткост".
В контекста на старото време, Земята ще продължи да съществува и без нас и вероятно едва ще забележи, че сме изчезнали така, както и едва е знаела, че сме тук. Този кратък престой няма за цел да е потискащ или пораженчески, поне не за да зачеркне надеждата или да се отрече силата на пораженията, които човекът може да нанесе.
Аз смятам, че психологически е уместно да си напомним, че животът трябва да се гледа с възхищение и почит; видът ни като взаимнозависим и взаимносвързан с останалите, не отделен и да забравим за всеки арогантен остатък от идеята за Антропоцен.
Да поставим човечеството в една по-стара история може да изглежда страшно. Но може да бъде и освобождаващо. За безбройни култури по света, това не е нищо ново, много светогледи са насочени към природата, с уважение към нея и дълбоко усещане за време и пространство. Но когато биват исторически отделени от родните си места със силата на колониалния строй и индустриализацията тези гласове често остават пренебрегнати.
Историята на далечното ни бъдеще, ако имаме такова, ще бъде това, в което сме се научили да признаваме взаимозависимостта с природата и другите видове.
В крайна сметка, въпросът е какво означава да си човек. Както покойния философ еколог Вал Плъмууд (Val Plumwood) предупреждава: "Или ще продължим с различен тип човечество, или с никакво."
______
