Командирът на войнишки партизански отряд „Васил Левски“ Костадин Гемеджиев бе реабилитиран след пет десетилетия незаслужени обвинения в агент-провокатерство
Инж. Георги МЕРДЖЕМЕКОВ
Снимка № 1 Инж. Георги МЕРДЖЕМЕКОВ
Роден съм в село Долно Луково, Ивайловградско. Завършил съм Сант Петербргския (Ленинградския) минен институт, специалност „Металургия на цветните метали“. Работил съм в ОЦК в Кърджали като началник смяна, началник цех и партиен секретар на завода. Някоко години бях председател на Общинския комитет за държавен и народен контрол в Кърджали. Бил съм председател на Изпълкома на Общинския народен съвет в Джебел и завеждащ отдел в Областния комитет на БКП в Хасково.Член съм на БКП и БСП от 1959 г. без прекъсване. Сега съм пенсионер.
Костадин Гемеджиев има заслуги не само като командир на войнишкия партизански отряд „Васил Левски“, пример за съвместна борба на българи и гърци срещу хитлерофашизма в края на Втората световна война. Активната му и последователна антифашистка дейност започва от младите му години. По професия Гемеджиев е учител. Завършил е средно педагогическо училище в Харманли, а след това и школата за запасни офицери. Има чин поручик от запаса. В школата е заедно с генерал Петър Илиев, който в книгата си „В леговището на вълците“ пише, че сред активните комсомолци в школата е бил и Гемеджиев. Става член на БКП през 1932 г. Развива активна дейност, за която е уволнен завинаги като учител по чл. 20 от Закона за защита на държавата.
През 1932 г. е политзатворник в Хасковския затвор след провал на канал за изпращане на застрашени комунисти през Гърция и Турция за СССР. Преди това участва във възстановяването на партийната организация в родното му село Долно Луково, както и в други села на Ивайловградска околия. През лятото на 1933 г. е интерниран в Банско. През 1934 г. известно време е в нелегалност и в полицейско съобщение е записано „…организатор на комунистите в околията, крайно вреден и опасен...“ През 1935 г. е полизатворник в Елена Жечева, активна комунистка от Харманли. Тя става негова съпруга.
От 1936 г. Гемеджиев вече е секретар на ОК (РК) на БКП в ивайловград. През 1938 г. по време на законодателни избори е предложен за депутат, но полицията го интегрира в Несебър.
През септември 1941 г. Гемеджиев минава в нелегалност. Неуспешен е опитът му да организира нелегална група в Харманли и Ивайловград. Полицита го издирва в цялата Старозагорска област. Той се движел сам, облечен в селски дрехи.
На 29 септември попаднал на полицейска засада и е заловен в къщата на братята Вълко и Димитър Мутафчиеви в с. Долно Селци, Ивайловрадско.
В Ивайловград е бил подложен на съвместен разпит от полицията и от военните власти.
В същото време са били арестувани други негови съидейници от района. След разпипите задържаните от Ивайловград са били освободени, а двама от Харманли са интернирани. Гемеджиев е изпратен в концлагера Еникьой, Ксантийско, където пристигнал на 29 октомври 1941 г.
За този именно период той е набеден, че е „ …капитулирал пред полицията, уплашен, че ще бъде разстрелян, направил признания за дейността и връзките си и обещал да сътрудничи на властта“.
За същия случай ето какво четем в поверително писмо 3814 от 6 юли 1943 г . от самия областен полицейски началник. Попдимитров, отправено до областния директор. В писмото се иска Гемеджиев да бъде въдворен в Новопазарско. В мотивите е отбелязано: „Същият е активен комунист от ранна възраст …През миналата година мина в нелегалност и след няколко месеца беше заловен. Понеже тогава ми обеща сътрудничество, бе освободен. Обаче не само не изпълни обещанието си, но от негласно наблюдение върху него се установи, че е започнал една подмолна комунистическа дейност и сега особено неговото занятие – градинарство му дава възможност да е в естествен контакт с много селяни, между които свободно може да върши своята пакостна дейност….“
Ето какво пише самият Гемеджиев за този случай в един от многото си спомени: „…В Стара Загора продължи следствието. Областният полицейски началник Попдимитров ми предложи сътрудничество, но на моя отказ да дам писмено обещание – не настоя. Целта на това устно обещание беше да да се избегне беше да се избегне по-нататъшно разследване, което можеше да доведе до непредвидими последици за нашите връзки с казармата. След това бях изпратен в концлагер в село Еникьой, Ксантийско., където се отчетох лично пред Димо Дичев (той също е бил в концлагера – б.а.) за всичко, което се случи с мен, но не намерих сили в себе си да призная пред него, че направих устно обещание…“
Димо Дичев по това време и по-късно е виден функционер на ЦК на БКП.
След това Гемеджиев е интерниран в село Златна нива, Новопазарско, Шуменски окръг, откъдето е освободен след няколко месеца.
Докато е бил на свобода , той се е свързал с гръцки партизани в така наречената неутрална зона и им е оказвал помощ в набавяне на храна и други неща…
През февруари 1944 г. Гемеджиев отново е интерниран в село Езерче, Разградско, откъдето е освободен през юли същата година. И двете села, в които е бил интерниран през 1943 и 1944 г. са били малки, предимно с турско население.
Когато през лятото на 1944 г. пристига в Ивайловград, Гемедиев преминава при гръцките партизани и заработил заедно с тях…
Ето как „шумкарят“ става командир на партизанския отряд. В бр. 36 от 1983 г. на Известия на Института по военна история към Генералния щаб на Българската армия Българския армия български и гръцки автори, непосредствено участници в събитията, свързани с отряда, са записали: „Като се има предвид организационния опит и военна подготовка на Костадин Гемеджиев, представители на гарнизонния партиен комитет в Дедеагач го утвърдиха за командир. Взема се решение отрядът да се включи в състава на 81-и полк на ЕЛАС (Гръцка народо-освободителна армия); като в партийно отношение се ръководи от БРП (к). Българският партизански отряд приема за патрон Васил Левски. Неовото ръководство е в състав К- Гемеджиев – командир, Ангел Марин – зам. Командир“
За дейността на отряда Гемеджиев има отделни спомени.
Около 9 септември 1944 г. той, начело на отряда участва в завземането на властта в Ивайловград и Крумовград. След установяването на властта на Отечествения фронт Гемеджиев заедно със Сава Гановски върховен представител на България и Гърция са били изпратени лично от Добри Терпешев, тогава върховен командир на НОВА, при гръцките партизани в Западна Тракия да уредят някои недоразумения, възникнали между тях и българските власти. След завършването на мисията си Гемеджиев се завърнал в Бъгария към края на ноември 1944 г. и заминава за Стара Загора в Областния комитет на БКП да уреди партийното си положение. Но за голяма негова изненада още на входа на сградата е задържан като за „награда“ от две неизвестни за него лица.
За този случай Гемеджиев пише: „Закараха ме в село Дълбоки, Старозагорско и около един месец ме държаха в избено помещение.“ А в протокол № 10 от 25 март 1968 г. на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП по молбата на Гемеджиев за партийното му поожение и обвинението му в провокаторство между другото четем: „…След 9 септември 1944 г. др. Пеньо Докузов е бил един от секретарите на Областния комитет на БКП в Стара Загора. Докузов докладва, че Гемеджиев е „секретен сътрудник на полицията“, което „той знаел от лагера в Еникьой, където е бил и Докузов. По негово нареждане на Докузов Гемеджиев е арестуван, за да бъде разследван и да му се потърси отговорност за агент-провокаторска дейност.
Арестуването му се посреща с изненада и неодобрение не само от близките му, но и от партийните организации в Ивайловград и околията. До ЦК на партията са изпратени тревожни телеграми, околийският комитет на партията в Ивайловград е писал писмо до Областния комитет и до ЦК, с които застават до Гемеджиев и искат освобождаването му.
По нареждане на ЦК, Гемеджиев е докаран в София, но вече в дирекцията на Народната милиция. За дните, прекарани там и в Централния Софийски затвор в един от спомените си пише: „За жестокото отношение към мен тогава просто не искам да си спомням!...“
Нещо повече, през всичките тези години неговото име е табу. Повтаря се едан неистина за него, нищо хубаво или добро. Като връх на фалшификацията на историческата истина мога да посоча, че хора с научни титли като проф. Фильо Христов и ст. Н. с. д-р на историческите науки Марин Калонкин на страниците на издания на издания на Българския антифашистки съюз и във в. Дума публикуват статии, в които се сочи, че командир на войнишкия партизански отряд „Васил Левски“ и Стою Иванов Белкин, а не Костадин Гемеджиев. Стою Белкин е първият партизанин и командир на една от трите чети в отряда, но не и командир на целия отряд.
Гемеджиев многократно отправя молби на всички партийни равнища да бъде възстановено членството му в БКП. Пише дори до ЦК на КПСС и лично до Леонид Брежнев. Среща се и с Тодор Живков, но въпреки това до 10 ноември 1989 г. не е възстановен в редовете на партията. Защо и по каква причина, това е друга тема за специална публикация.
Чак до смъртта си той не е допускан да работи във всякакви партийни, обществени, държавни или административни структури. Практически е лишен от развитие като личност. Каква по-трагична лична драма от тази!
И все пак Костадин Гемеджиев доживява до деня, в който справедливо през април 1990 г. за неговия случай се произнася ръководството на Централната комиси по партийна етика към ВС на БСП. Той е напълно реабилитиран и възстановен като член на партията от 1932 г. без преъксване. За съжаление това става твърде късно – почти в края на неговия живот. Осъществява се съкровеното му желание, отразено в последното му писмо до ВС на БСП: „Очаквам да възтържествува по партийна линия моята потъпкана и забулена правда и истина…“
Питам се обаче, кой ще възстанови моралните страдания и материалните лишения на Гемеджиев и семейството му, причинени от „своите“ през многото години на авторитарен режим.
Инж. Георги МЕРДЖЕМЕКОВ
В-к Нов живот, бр. 27 от 25-31 август 2007 г.
