ПЪРВИТЕ ОПОЗИЦИОННИ МИТИНГИ И СЪБРАНИЯ В ИВАЙЛОВГРАД СЛЕД ПРОМЕНИТЕ ПРЕЗ 1989 г. И МОИТЕ ТРИ СРЕЩИ С Г-Н КОСТАДИН ГЕМЕДЖИЕВ
СПОМЕН от СТЕФАН МИХАЙЛОВ ТОНЕВ, роден на 18 ян. 1954 г. в Ивайловград, живущ в Ивайловград, ул.“Димчо Дебелянов“ № 7
Стефан ТОНЕВ
Още като дете, а и по-късно като ученик на няколко пъти се е случвало да чувам в къщи, да се говори за Костадин Гемеджиев. Помня, че за този човек се говореше тихо със страх, да не се чуе, говореше се поверително, сякаш те посвещават в някакво тайнство.
По-късно в разговори с приятели разбрах, че същото се е случвало и с тях, в техните семейства и по същия начин. Оказа се, че историята на Костадин Гемеджиев е публична тайна, разминаваща се с официално оповестената за него.
В малкия Ивайловград активните борци против фашизма и капитализма бяха в изобилие. Тези, които са били с най-голямо влияние след 1944 г. и са определяли съдбата на Ивайловград /и не в малка степен съдбите на хората/, са били Димитър Тамахкяров, Тодор Пулев, Костадин Арабов и Паскал Ников. След години Костадин Арабов се е преместил да живее в Стара Загора, а Паскал Ников в София.
Хората коментираха, че повечето от активните борци против фашизма и капитализма в Ивайловград, да не кажа всички известни, присъстващи на всеки празник на трибуната и махащи с ръка на манифестиращите, са незаслужили носители на това звание, че са фалшиви герои, а за някои от тях е имало съмнения, че са сътрудничили на предишната власт, а други са били обикновени разбойници.
Безспорното е било едно, че Стою Белкин от с. Сив кладенец е първият партизанин, и че Костадин Гемеджиев е бил командир на партизанския отряд “Васил Левски“, главен участник в нелегалната борба в нашия край, уважаван и обичан от хората човек.
Помня, че в училището ни организираха среща със Стою Белкин, представяйки ни го за командир на партизанския отряд “Васил Левски”, който ни разказваше случки от онова време. Питам се, как ли се е чувствал и на какъв ли натиск е бил подложен, за да се съгласи да играе ролята на командир на отряда, знаейки, че такъв е бил Гемеджиев.
Много коментирана, като активен борец беше София Стайкова. Чувал съм много възрастни хора да коментират, че брат и Георги Стайков е бил обикновен разбойник, който е причаквал търговците минаващи през Ивайловград на път за Одрин и Дедеагач, и ги е ограбвал. Носеха се легенди, че в къщата им на главната улица в Ивайловград под църквата, имало скрито злато от онова време. Може би не случайно, преди години генерал Нонка Матова, бивш депутат от НДСВ с корени от нашия край, закупи къщата. След това тя беше съборена и стоя близо две години преди общината да разчисти терена, защото не можа да накара г- жа Матова да направи това.
За Гемеджиев се знаеше, че е жив и че не е идвал в Ивайловград десетки години.
Не съм предполагал, че един ден ще бъда инициатор на идеята, Гемеджиев отново да бъде в Ивайловград след 45 години и да има възможността да говори пред съгражданите си.
През годините след това съм си задавал въпроса, защо общинският съвет на БСП не повдигна въпроса за несправедливите обвинения отправени към Гемеджиев и не поиска неговото реабилитиране, както и не постави въпроса за изясняване на истината за онова време.
Защо това не направи някой местен краевед или историк?
Случи се така, че аз, в характеристиката на когото пишеше, че дядо ми е участвал в преследването и избиването на партизани и ненадежден, помогнах на един партизанин и репресиран и от своите комунист, да бъде реабилитиран.
Костадин Гемеджиев
Не съм бил дисидент, но не бях галеник и на “ти“ с властта преди 1989 г.
Не обичах подмазвачите и нагаждачите, бях с развито чувство за справедливост, лидер в своето обкръжение и винаги в центъра на събитията. Извинявам се на читателите, че в следващите редове ще опиша няколко случки от моя живот, защото не пиша автобиография, но те ще ви дадат може би отговор на въпроса защо аз се оказах двигател и организатор на първите опозиционни действия в Ивайловград след 1989 г.
Един ден в късната есен на 1968 г., вече ученик в осми клас, бях извикан в градския комитет на комсомола (сега там се помещава поземлената комисия). Отидох но се оказа, че там ме вика Боян Наков, служител тогава в Държавна сигурност. Вкара ме в една малка странична стая с решетка на прозореца. Започна да ми обяснява, че се спрял на мен, защото съм будно момче и че трябва да помагам на ДС и родината си.
Костадин Гемеджиев със съпругата си Елена, сестра си и новоредения си син през тридесетте години на миналия век.
Задачата ми се състоеше в това, да слушам внимателно какво говори и какво прави моя приятел и съученик Красимир Бъчваров и да донасям за това. Той произхождал от буржоазно семейство, имал роднини зад граница и трябвало да бъдем бдителни и да следим неговите изяви. Наков не се церемонеше много, много, не се съмняваше, че мога да откажа и затова може би не потърси съгласието ми, а направо ми насрочи среща за след една седмица. Аз знаех, че няма да върша това, защото не само че с Красимир бяхме приятели, а и защото доносничеството ме отвращаваше. Естествено не отидох на срещата. След известно време бях извикан в милицията и ме въведоха в кабинета на началника Теньо Терзиев, където присъстваше и Боян Наков. Започнаха да ми се карат и да ме заплашват, а на моменти дори крещяха. Кой съм бил аз да ги развъртам, да отказвам да съдействам , знаел ли съм какво ще ми коства това и т.н. Бях стъписан, защото познавах тези хора и не предполагах, че могат така да озвереят.
Незнам как събрах смелост и отказах сътрудничество, като им обясних, че не мога да донасям за съученици и приятели. В крайна сметка ме оставиха на мира, но бях на ясно, че вероятно са намерили друг да върши това.
Не споделих с родителите си за тази случка, а на Красимир я разказах малко след това.
През лятото на 1971 г., като ученици в гимназията, бяхме изпратени на национална бригада в гр. Първомай. Бригадата беше от ученици от цяла Южна България. Беряхме зеленчуци и работехме в консервния комбинат. Там бях четен командир на Ивайловградските бригадири. На третия ден от началото на бригадата, насред полето до Първомай, се сбихме с едни турчета – бригадири от минния техникум от гр. Кърджали. Всичко стана заради повишената ни патриотична и националистическа чувствителност, но се разрази голям бой. Турчетата напуснаха лагера и командирите гонеха влака с кола за да ги връщат. Образува се следствие, проведе се разпознаване и аз и още две, три момчета от четата бяхме обвинени.
Арестуваха ме и ме разпитваха 24 часа. Грозеше ме изгонване от бригадата, изключване от комсомола и други последствия. Спаси ме Ирина Витанова, учителка по математика в нашата гимназия и един от командирите по линия на комсомола тогава на бригадата.
През 1972 г., завърших гимназия, кандидатствах и ме приеха за студент, но първо трябваше да отбия военната си служба. Есента същата година постъпих да служа войник като пехотинец, в поделението в гр. Харманли. Беше трудна служба в ужасно поделение, със славата на „черен полк”. Тъй като бях един от малкото интелигентни и образовани момчета в ротата, станах писар на ротния в първите месеци на службата.
Като такъв имах достъп до канцеларията на ротния командир и една вечер попаднах на досиетата на войниците и имах възможност да прочета характеристиката си. Не знам кой пишеше тези характеристики, но моята беше подписана от Никола Караколев, служител във военно отчетно бюро към Община Ивайловград. В нея прочетох, че дядо ми е участвал в преследването и разтрелването на партизани. Бях в шок. Изобщо не бях чувал и не знаех за такива събития от живота на нашия род. Стана ми ясно защо съм попаднал да служа в това поделение, с често наказвани офицери и случващи се гаври и извращения с войници.
Впечатлен от прочетеното се заинтересувах и след време разбрах за какво става дума.
Събитието се развива през пролетта и началото на лятото на 1933 г., в село Момково, Свиленградско. Там е роден баща ми Михаил, от там е неговото семейство, с родители Стефан и Мария и с две сестри Злата и Деля. Аз съм кръстен на този дядо Стефан, който тогава е бил разсилен, стражар на няколко села между Любимец и Свиленград.
Един ден дядо ми, след като натоварил черничеви клони за бубите качил двете си дъщери Злата и Деля на каруцата, преметнал пушката през рамо и потеглили към Момково. По напред по полския път имало и друга каруца, а в някои ниви в страни, работели селяни. В един момент дядо ми видял бягащ мъж и тъй като вървял в страни от каруцата, минал от другата страна, за да направи път на бягащия. Преминавайки, мъжът благодарил за жеста и продължил да бяга. В това време се появили двама души на коне, които гонели този човек. Когато наближили, се е разбрало, че са полицаи от Любимец, които като разпознали дядо Стефан му извикали да стреля по човека.
Докато свали пушата от рамо, полицаите започнали да стрелят по бягащия, който кривнал от пътя и през нивите се насочил към върбите по брега на река Марица.
Стрелбата зачестила, стрелял и дядо ми и видял как мъжът хвърлил чантата на някакви хора, работещи на нивата и ранен се шмугнал във върбите. Полицатите продължили да гонят и търсят беглеца, а не след дълго се чули и други изстрели.
Дядо ми се е славел като един от най-добрите стрелци и по – късно в къщи разказал, че е стрелял в страни от беглеца, защото не е знаел какъв е този човек и защо го гонят полицаите. Двете му дъщери, моите лели, когато стане дума за случая, са разкавали, че дядо не е искал да убива човека и е стрелял в страни. Хората в Момково са говорили, че такъв добър стрелец като дядо ми, ако е искал, е щял да го повали с един изстрел още на пътя. Нямам представа кой и защо обвинява дядо ми в това убийство, и дали такова обвинение има за двамата полицаи.
По-късно става ясно, че убитият е видният функционер на БКП, член на ЦК и ковчежник на партията Йордан Ципорков. През есента на същата 1933 г. дядо ми като стражар, получава оплакване от хора от близкото село Васково, че техния съселянин Васил им прибира и краде реколтата. Дядо Стефан предупреждава същия, че ако продължава така, ще се наложи да го арестува. Този Васил (не си спомням фамилията му), заплашил дядо ми, че ако отиде още веднъж във Васково, ще го ликвидира. И наитина, когато след нова жалба, дядо ми се запътва към селото, този човек го причаква и го убива. Васил е осъден и лежи в затвора, но след септември 1944 г., е освободен и амнистиран, като ликвидатор на „убиеца“ на Ципорков.
През септемри 1944 г., баща ми вече старшина – школник, заедно с приятеля си Димитър Маджаров, ремсист от селото, са активни участници в установяването на новата власт в селото. Вероятно баща ми е бил толкова активен и заради бремето което е носил, в резултат на обвиненията в убийство към баща му. Маджаров става партиен секретар на селото, а по- късно и председател на ТКЗС, носещо името на Ципорков. В селото е изграден паметник на Йордан Ципорков. Децата на моя първи братовчед имат ужасни спомени от честванията пред паметника.
Всяка година в деня на смърта на Ципорков учениците от местното училище са строявани пред паметника и след словата и отдаването на почит са извеждали пред строя децата на моя братовчед – Костадин и Златка. Заклеймявали са ги като потомци на врагове на народа, и те разплакани са се прибирали в къщи. Днес са живи и здрави, живеят в Хасково, но тези случки са оставили дълбоки следи в тях.
Години след това, едно лято, брат ми се отбил в Момково да види роднините ни и разбрал, че този Васил е още жив. Казали му, че може да го открие по обяд, в кръчмата на село Васково, където обичал да си пие ракията. Брат ми отишъл във Васково, обяснил на кръчмаря кого търси, седнал и зачакал Васил. Не след дълго онзи се появил, поръчал си пиене, след което кръчмаря му посочил брат ми и му казал, че това младо момче го търси. Васил се обърнал към брат ми и го попитал: „ Кажи бе , момче, откъде си ?“. Брат ми отвърнал, „от Момково съм“. „Така ли? “ – казал Васил, „ на кой си момче?“. Брат ми отговорил: „Внук съм на Стефан Поряза“. Като чул това Васил пребледнял, разтреперял се, разсипал част от питието, приседнал на един стол и казал: „Абе момче, това беше толкова отдавна“. Брат ми му отговорил, че не е дошъл да отмъщава, а да види убиеца на дядо си. След няколко минути си тръгнал, защото настанало неловко мълчание. Няколко месеца след тази случка, този човек се споминал.
Цялата ми служба премина в наказания и арести, защото се опълчвах срещу неправдите, гаврите и извръщенията. Още след шестия месец на службата ми беше забранено да излизам в градски отпуск, а за домашен, можех само да мечтая. Набързо се откроих и станах „черна бройка“, не само за ротата, но и за полка. Когато предстояха проверки от дивизията или от армията, нас няколко войника ни изпращаха да даваме наряд на погребите на „Звездата“, една местност между Харманли и Тополовград. Пак там веднъж се случи да се сбия и със старшината и с ротния, защото отказах да давам наряд, тъй като вече седмица ядяхме фасул и леща, а с полагащото ни се месо ротния и старшиата си организираха купони и оргии в лагера. Едва се разминах с военен съд.
Като млад инженер изкарах разпределението си в Електрокарния комбинат в София. Разведох се, и през април 1983 г. започнах работа в завода за крепителни детайли „ЗКД“ в Ивайловград. Директор на завода през това време беше Иван Коларов, а неговата съпруга Будинка Коларова беше втори секретар в Общинския комитет на БКП.
Другари по оръжие (К. Гемеджиев е третият от ляво на дясно)
Коларов беше добър човек, но си личеше, че не се чувства комфортно в директорския стол. Той беше завършил тютюнопреработка в град Джебел, после е бил в градския комитет на ДКМС, а от там е изпратен в АОНСУ, където среща и съпругата си. В завода започнах като конструктор, после технолог и след две години станах началник на инструменталния отдел (цех). Бях и член на стопанския съвет, който се занимаваше със социалните въпроси на работниците. Като такъв зачестиха моите срещи с ръководството и с директора, участвайки в оперативки, събрания и т.н. И от тогава започнаха моите разногласия и пререкания със същото това ръководство. Позволявах си да не изпълнявам заповеди, които смятах за безмислени и глупави. В завода имаше оборудване от Италия, ФРГ и Швейцария. И по тази причина често работници и специалисти бяха изпращани в тези страни за повишавене на квалификацията. Бях определен да замина за Швейцария, но заради досието ми на неблагонадежден, вместо мен замина заместника ми…
Вече беше започнала перестройката на Горбачов и аз все по открито започнах да се противопоставям на решения на партийни и профсъюзни ръководства. Помня, че трябваше да давам информация на отктито партино събрание за работата на инструменталния отдел. Отказах с мотива, че не съм партиен член и, че на оперативка докладвам на директора за работата си. В друг случай, като член на стопанския съвет, се скарах с директора, защото не бях съгласен да дадем апартамент на главния счетоводител, който и сега живее в наследствената си къща. Струпаха ми се доста прегрешения от този род и в един момент бях освободен от работа. Тогава работниците от инструменталния цех, изпратели своите представители Мария Сотирова и Христо Апостолов при първия секретар на Общинския комитет на БКП – Николай Кръстев, с искане да бъда върнат на работа. И действително, след няколко дни Коларов беше принуден да ме възстанови на работа.
Вече се усещаше, че нещата не могат да продължават така и се налага да се направят някакви промени и реформи, но нямаше как това да се случи с ръководната роля на БКП, с нейните кадри и с нейните методи. Слушах редовно българските емисии на радио „Свободна Европа“ и Би Би Си и от там научавах за събития, станали в страната. Така например научих за Илия Минев, човек живял в комунистическите затвори заради идеалите си повече години от Нелсън Мандела. Изключителна личност, която остана непозната за широката общественост. Пак от там научих за създаването на профсъюз „Подкрепа“ и на Независимото дружество за правата на човека.
Затова, естествено, както повечето хора приех с ентусиазъм случилото се на 10 .11.1989 г. Помня кадрите от първия митинг на 23.11.1989 г., в София, както и съобщението за създаването на СДС на 7 декември същата година. Нямах колебание относно подрепата си за СДС и исканията им. Помня онзи съдбовен митинг на 14.12.1989 г., когато едва не се стигна до гражданска война. Започнах да се замислям, защо в малките градчета не се случваше почти нищо, сякаш ставащото в София не ни касаеше и беше нещо далечно. По това време вече се усещаше постепенния страх и паника, обхванали местните партийни и държавни структури.
Една най-обикновенна случка ми достави удовлетворение, но пък предизвика скандал, когато заедно с енергетика на „ ЗКД “ – Тодор Петров, свалихме петолъчката от административната сграда на завода.
Година по-късно, като заместник кмет във временната управа наредих свалянето на бюста на Ленин от негов паметник на входа на градската градина и сега там е паментика на Васил Левски.
Костадин Гемеджиев с учениците си през 70-те години на миналия век
Започнах да мисля как да организирам някакво по-мащабно събитие в Ивайловград. Давах си сметка, че тук не е София, но пък не исках да продължаваме да живеем така, сякаш нищо не се случва. И тогава реших да действам провокативно и рисково. Обадих се в общината и в общинския комитет на БКП, че има много граждани недоволни от някои решения и действия и настояват да се организира среща с кмета и първия секретар, за да постявят въпросите и пробмлемите си. След ден, два ми се обадиха да питат кои са тези хора, какви въпроси имат, кой ще гарантира, че няма да има скандали и т.н. Усетих, че колкото съм по-уверен и решителен, толкова повече отсреща бяха готови на отстъпки и съгласие. Насрочихме срещата за 16. 02. 1990 г., от 17:30 ч., в залата на културния дом, като същия ден аз трябваше да бъда в кафето на РПК, където да записвам въпросите на гражданите. Като водещ на срещата поех ангажимент, че срещата ще мине нормално и без скандали. Както вече споменах, първи секретар беше Николай Кръстев. Казваха, че е първия инженер, завърнал се в Ивайловград и по-тази причина беше любимец на местната власт. Съобразяваха се с мнението му и му прощаваха някои неща. Той беше много добър инженер, но с особен характер. Безцеремонен, с диктаторски привички, често груб и налагаше мнението си дори когато не беше прав. Не случайно му казваха „Сталин“. Започнал е работа като началник на ВЕЦ – Ивайловград. Той е първият директор на ЗКД, а по късно и директор на Завода за апаратура с ниско напрежение – ЗАНН. След падането му от власт, хората го отбягваха, страняха от него, а и една част го мразеха. В един пероиод стана член на БСДП на Петър Дертлиев в местната структура на пратията и това накара много хора да се отдръпнат от СДС. По това време станахме малко по-близки и често можеха да ни видят да пием по едно питие с него. Чувстваше се изоставен и самотен, огорчен и неразбран. След няколко години се самоуби, до параклиса „Света Петка“, над Ивайловград.
Кмет по онова време беше Ангел Петров, който определено не беше от класата на Кръстев. Той умело слаломираше между факторите в местната партийна структура и тихомълком изкачаше стълбата на властта. След първите демократични избори беше избран за кмет на Ивайловград – два мандата, през което време завърши задочно право в Бургас и в момента е прокурор в РП – Димитровград.
Не бях сигурен колко човека ще се престрашат да дойдат на тази среща и колко ще съберат смелост да критикуват и задават въпроси. Тъй като не ставаше дума за междуличностни отношения и грешки, а за недъзите на системата, ми се искаше да стане нещо по-разстърстващо. Тогава отидох при Мария Стоянова, племенничка на Костадин Гемеджиев. Поговорихме и поисках от нея да покани Гемеджиев от мое име, да му обясни за срещата и да го убеди да дойде и да говори. Обещах и, че ще намеря начин да му дам думата. Както и предполагах, никой не дойде в кафето на РПК, за да постави въпросите си. Принудих се аз да запиша по три върпоса към кмета и първия секретар, уж от името на гражданите, за да има зададени въроси. По късно Ангел Петров изпрати секретарката си да поиска въпросите, поставени към него, за да може да подготви отговорите си. Николай Кръстев не се заинтересува дали има въпроси към него и какви са те, защото вярваше, че ще се справи .
Когато отидох пред задния вход на културния дом, където ни беше уговорката да се съберем и влезнем заедно в залата за първи път видях Ангел Петров и Николай Кръстев толкова изплашени. Прииждаха хора от всякъде, и когато влезнахме в залата, тя буквалко се „пукаше по шевовете“. Пред входовете и във фоайетата беше пълно с народ. Тогава взехме решение да се озвучи площада и да се изнесе събранието навън. Даде се пауза, за да се изнесе апаратурата за озвучаване и така събранието се превърна в митинг. В паузата ме извикаха в един ъгъл на площада, където на каменните столове седяха Мария Стоянова и един побелял мъж на възраст, слаб и с осанка на военен. Това беше Костадин Гемеджиев. Запознахме се и му благодарих за присъствието. Казах му, че ще е добре да разкаже нещата такива, каквито са били. Минавайки през хората, постоянно чувах „Гемеджиев е тук“, „Гемеджиев е тук“… Когато застанах пред микрофона за откриване на митинга, видях, че от сградата на съда, до къщата на Вангел Карамфилов, целия площад беше изпълнен с народ. Никога после на този площад не се събра толкова народ. Постепенно хората се отпускаха, въпросите и критиките заваляха и стана доста интересно. Нашите управници не бяха чували такива критики, дюдюкания и освирквания. Кръстев се опитваше да се държи достойно и да отговоря на всички и за всичко, но в крайна сметка обра негативите за действията на всички секретари преди него, а и за цялата система. От липса на опит допусках изказвания и задаване на несъществени въпроси. Бяха минали може би повече от два часа, когато обявих, че сред нас е Костадин Гемеджиев, и че за мен е чест да му дам думата. Настъпи абсолютна тишина. Чувстваше се неистово вълнение и напрежение.
Гемеджиев благодари за поканата и възможността след толкова години отново да бъде сред съгражданите си на този чудесен площад. Обясни, че много години е чакал и се е надявал да дойде времето, в което ще може да се защити от нападките и клеветите, и че в крайна сметка истината ще възтържествува. Чувстваше се, че е искрен и развълнуван и хората му симпатизираха и му оказваха подкрепа, аплодирайки го. В един момент, словото му беше прекъснато от дюдюкане и освиркване, и тъй като със сигурност това не беше адресирано към него, се зачудих какво става. Някой ми подвикна да се обърна назад, и тогава видях Димитър Тамахкяров да крачи нервно на седем, осем метра зад нас. Не знам какви са били намеренията му, но в този момент двама милиционера го хванаха и го отведоха настрани. Явно Тамахкяров не издържа на напрежението, очаквайки може би всеки момент да бъде разобличен от трибуната.
Гемеджиев заяви, че само вярата му, че ще дойде ден, в който всичко ще излезе на яве, го е крепяла през цялото време. Той благодари на хората за подкрепата, увери ги, че не е предавал никого и че няма причина да се срамува за постъпките си.
Времето напредваше и ставаше все по-ясно, че тази вчер няма да получим отговорите на въпросите за онези времена. Обещахме на съгражданите ни, че ще организираме специална среща, на която Гемеджиев ще разкаже за събитията от онова време и, че те ще бъдат уведомени за деня и мястото на тази среща. Някъде около 23:00 часа митингът приключи.
Сега, през погледа на времето, разбирам, че много от нещата в онази вечер бих направил по друг начин. Тогава обаче, бяхме ентусиазирани, наивни и без опит. Все пак бях доволен от себе си и се гордеех със случилото се. Най-после се случи нещо и в нашия малък град, макар и по по-различен начин от случващото се в София.
Същото изпитах години по-късно – през януари 1997 г., в така наречената „Виденова зима“, когато в Ивайловград организирахме шествие-митинг. За пъви път по главната улица на града множеството скандираше „долу БСП“, и „червени боклуци“. Шествието завърши с митинг, и няма да забравя как в настъпващата вечер, осветена от запалените свещи, гражданите запяха, „ Къде си вярна ти любов народна“. И сега се вълнувам от спомена и мога да кажа, че ако за нещо съжалявам то е, че беше убита вярата и надеждата на хората в доброто бъдеще и че нашите политици предадоха народа си. Болно ми е, че след близо 30 години нещата са същите. Днес е много опасно и рисково да си опозиция на управляващите, а двойно по рисково е в малките населени места, където могат буквално да смачкат теб и семейството ти, да останете без работа, да сте зависими и да те пречупят.
С Гемеджиев си обещахме, че ще държим връзка и, че ще направим срещата през пролетта. Той обеща, че ще се подготви и ще събере материали, а аз трябваше да създам организация и разгласа за срещата. Не мина много време и започнах подготовка. Първо говорих с Костадин Големджиев, който беше отговорник и оператор в кино „Септември“ за възможноста да проведем срещата в киносалона. Получих съгласието му, но стана ясно, че ще трябва да търся възможност за озвучаване на залата. Обърнах се за помощ към Иван Ванков, много добър познат и приятел, който ръководеше свой оркестър и свиреше по сватби и празници. Той разполагаше с озвучителна апаратура и без да чака втора покана, въодушевен от предложението, обеща пълно съдействие.
Пред паметната плоча на Костадин Гемеджиев в Ивайловград
Осигурил вече залата, се обадих на Гемеджиев за да обсъдим датата на предстоящото събитие. Спряхме се на 10 април 1990 г., като Гемеджиев трябваше да дойде няколко дни преди това, за да организираме една изложба от негови снимки и документи във фоайето на киното. Тогава помолих местния художник Георги Дерменджиев (Кокара) да изработи специален плакат за срещата. Подготвихме едно голяма платно, на което с червени букви пишеше „Истината“, и на което се упоменаваше датата, часът и мястото на срещата. Закрепихме го на главната улица от страната на площада и имах чувството , че тези огромни червени букви дразнят и изгарят нечии гузни съвести.
Бай Димитър Тамахкяров беше от малкото, останали живи и останали да живеят в Ивайловград хора, от една група, подозирана за основен виновник за съдбата на Гемеджиев. В този период на подготовка за срещата той беше особено активен и сновеше постоянно от комитета (Общински комитет на БКП) до съвета (Общината) и обратно. Бях в очакване, че нещо ще се случи.
Пак тогава, вече работихме заедно с моя приятел Димчо Русев Димов (златаря) активно по съдаването на организирана опозиция в Ивайловград. Той имаше златарско ателие (сега там е магазин за ловно рибарски принадлежности) на центъра, където организирахме някои подписки и срещи. В средата на март, на втория етаж в административната сграда на „ЗКД“ 14 човека учредихме „Клуб за демокрация” към СДС. Това беше първата организирана опозиция в града. Бях избран за председател на клуба.
След като опредилихме датата на срещата на Гемеджиев, почувствах постепенен натиск тя да се осуети или провали. Бях викан два пъти при кмета Ангел Петров, който уж се интересува как върви подготовката и какъв е сценарият за провеждането и, но истинската му цел беше да ми оказва натиск и да ме сплаши. Знаел ли съм аз каква отговорност поемам, пък и като какъв се намесвам в спорове между партийни членове за време, през което не съм бил роден. Опитах се да му обясня, че всеки има право да знае историята на родния си край, а кое е истина и кое – лъжа, всеки ще има възможността сам да прецени. Той действаше под диктовката на Тамахкяров, който все още контролираше държавните и партийни структури в града. Когата разбраха, че няма да могат да ми повлияят, измислиха друго. Може би седмица преди срещата, ме извикаха във военно-отчетно бюро и ми връчиха призовка за мобилизация в запас. Два дни преди 10 април трябваше да се явя в поделението в Ивайловград. За да не изглежда, че това се прави само за мен, мобилизираха още доста хора и те действително бяха няколко дни запас. Ядосах се и се чудех какво да правя. Бях готов да ме съдят за неявяване, но срещата да се проведе. Споделих това с Иван Ванков и той без много приказки ме качи в колата си и заминахме за военна болница гр. Хасково. Отидохме при някакъв негов приятел, военнен лекар, чието име не си спомням. Не знам Ванков какво му разказа, но той ми издаде медицинско удоствоерение, че не мога да участвам в запасни занятия и учения. Очаквах, че и това няма да ми помогне, и че ще ме съдят за неявяване, но така и не посмяха да предприемат нищо.
Няколко дни преди срещата Гемеджиев дойде в Ивайловград и успяхме да организираме изложба на негови снимки и документи във фоайето на киното. Доста хора успяха да я разгледат, но в нощта преди срещата, някой влязал в киното и разграбил и унищожил всички снимки и документи. След време се установи, че това е извършил Стефан Арабов, племенник на Костадин Арабов.
През тези няколко дни имах възможността да разговарям доста с Костадин Гемеджиев. Той ми разказа за нелегалната си дейност, за ареста му през 1941 г., за това как и защо е дал устно съгласие за сътрудничество с полицията, за лагерите и интерниранията, за отряда, предателствата и клеветите, за всичко, което вече е известно, има го в архивите и е описано в неговите спомени.
На 10 април киносалонът в Ивайловград беше претъпкан. Много хора останаха на площадката пред киното. Гемеджиев имаше възможността да разкаже подробно за събитията, да сподели за случилото се преди и малко след 9 септември 1944 г. Интересът беше голям и въпросите към него заваляха. Той отговори на всички въпроси, но почувствах, че имаше хора, които останаха разочаровани. Според мен много от хората бяха с нагласата, че ще се разрази скандал, че Гемеджиев ще споменава своите клеветници във всяко изречение и ще развенчае и охули някои „герои„ активни борци против фашизма и капитализма. Питах се защо в разговорите си с мен Гемеджиев не се колебаеше да споменава имена, така както го е направил в своите записки и спомени, а тогава, в онази вечер, почти не спомена имена. Обяснявам си го с това, че той не искаше тепърва да открива нови фронтове, да предизвиква скандали и да активизира наново противниците и враговете си в партията.
Той не искаше да ползва привилегиите на активните борци, нито имаше амбициите тепърва да изгражда кариера и да си огигури добър живот. Неговият живот беше към края си и той не можеше да върне времето назад. Мисля си, че той искаше да бъде изчистено името му, да бъде реабилитиран и възстановен и да се признаят заслугите му, което щеше да осмисли живота му. Този човек беше идеалист, а не материалист и аз го уважавах за това. Не бях сигурен обаче, дали беше простил на виновниците за проваления си страдалчески живот. Гемеджиев ми разказа, че непосредствено след 1944 г. властта в Ивайловград преминава в ръцете на една група от хора, сред които Тодор Пулев, Костадин Арабов, Паскал Ников и Димитър Тамахкяров, всички представители на БКП. По това време в Ивайловград дейност са развивали и други две партии: Демократическата с председател – Ставрев, и земеделската – с председател Грахтев.
Използвайки даденото устно съгласие на Гемеджиев да сътрудничи на полицията, Пулев, Ников, Арабов и Тамахкяров успяват, къде с убеждение, къде с принуда, да овладеят партийните организации и с помощта на Никола Спиров, местен човек, но работещ като адвокат в София, и участващ в ръководството на Тракийското дружество, налагат становището, че Гемеджиев е предател, провокатор и трябва да бъде низвергнат от партията. Полагат усилия тази позиция да се приеме и в ЦК на БКП. Намират се хора като Недялко Николов от Харманли, който прави донесения в тази посока, без те да са проверени или потвърдени от друг. Тази група решава, че човек като Гемеджиев – честен човек и обичан лидер от местните хора, е пречка пред техните домогвания и цели и трябва да бъде унищожен. Гемеджиев дори изпитваше съмнения, че някои от тази група са сътрудничили на предишната власт, защото са гравитирали и са били близки с Лазар Попов – народен представител преди 9-ти септемри 1944 г. Постепенно в Ивайловград се уставовява атмосфера на страх, терор и издевателства. Има бити и заплашвани хора. Семейства са интернирни, извършвани са и убийства. Въпросната група обсебва постепенно политическия и икономическия живот в общината. В определен период Тодор Пулев става кмет, а Паскал Ников – началник на милицията. За създадената атмосфера в Ивайловград по това време, свидетелства и Страти Сертчаушев Георгиев от село Горно Луково, който през 1951 г., бяга от Ивайловград, заради наложените страх, несигурност и беззаконие. В този период е извършено убийството на Ламбо Стоев от село Лъджа, убит в обора в двора си. Пак тогава е убит и Христо Големджиев, а местото на убийството носи името Големджиевия завой. Днес това е завоя след паркинга на „ЗКД“, по посока на квартал Лъджа.
Според Гемеджиев, а мисля, че това е публична тайна и за Ивайловградската общественост, в убийствата са замесени Христо Ламбов, с прякор Пича Майни и братята Димитър и Андон Добреви, всички от село Лъджа.
Мой приятел, който е имал възможността да се рови из архивите ми обърна, внимание на факта, че всички те: Тамахкяров, Арабов, Пулев, Ников, Спиров, Ставрев и Грахтев са преселници бежанци, от едно и също село – Каяджик, сега Кириаки в съседна Гърция, на около 30 километра южно от село Долно Луково. Землячеството ги е сближавало, помагали са си, по всяка вероятност интересите им са се преплели и това ги е организирало и обединило.
През 1947, 1948 и 1949 г., местността „Колибар чешма“ – на няколко километра от Ивайловград, се оформя като лагер за бягащите от Гърция партизани, подгонени от гръцкото правителство. Носеше се слух, че мнозина от тези бягащи хора, търсещи спасение тук, са били подлагани на унижения, а някой от тях са били бити и ограбвани.
Убеден съм, че все още има живи хора, които знаят и биха разказали много неща за онова време. Въпросът е, търси ли ги някой сега и иска ли някой да се разрови из тайните на тези години. Друг е въпросът, дали тези хора ще имат желанието и смелостта да говорят.
Още през същия този месец април на 1990 г., Костадин Гемеджиев беше реабилитиран. През месец май, същата година, се учредиха три нови партии – Зелената пария, чийто председател стана Георги Бостанджиев, „БЗНС – Никола Петков“ с председател Петко Петков и БСДП с председател Иван Калайджиев. Всички те заедно с Клуба за демокрация, учредихме СДС в Ивайловград, като аз станах председател на КС на СДС. В различни периоди от годините на съществуването му, председатели бяха Христо Митвичин и д-р Тодор Юнаков.
Последната ни, трета среща с Гемеджиев стана в края на май и началото на юни 1990 г., в деня, в който БСП в Ивайловград организираше митинг за изборите за Велико Народно Събрание ( ВНС). Срещата стана пред входа на пощата в града. Хората вече се събираха на площада, когато той дойде, придружен от кмета Ангел Петров и група местни партийни величия. Когато ме видя се отдели от тях и дойде при мен. Поздравихме се, зададохме си обичайните въпроси, кой как е, какво прави и т.н.
Тогава Гемеджиев ме покани да членувам в АСО, една от фракциите в БСП, защото партията имала нужда от такива като мен. Казах му, че вече съм избрал своя път и той е свързан със СДС. Разбрах, че той се почувства неловко .
Не знам защо ми се извини и ми каза, че ме разбира, но той не може да изневери на идеала и партията си, защото цял живот е вярвал и, че това е неговия живот. Аз го успокоих, казах му, че го разбирам и му обясних, че това не може да попречи на нашите отношения и чувството на взаимоуважение. После го качиха на трибуната и стоя там редом до Ангел Петров, Будинка Коларова и други местни партийни функционери, които не само, че не направиха нищо за него, но когато можеха, пречеха за неговата реабилитация.
Тогава, на този митинг, като шамар за тях прозвучаха думите на неговата племенница Мария Стоянова, която обяви на гражданите, че името на Костадин Гемеджиев е изчистено, делото му е признато, и че той е реабилитиран. Тя благодари на „момчетата от Клуба за демокрация“, както тя се изрази, които са дали своя принос за това.
Чувствах, че Гемеджиев беше щастлив. Тъжно беше обаче, човек да го гледа сред хората, които му пречеха до последно да осъществи мечтата си. Партията му го употреби за последен път, а много скоро след това го забрави.
През 2007/2008 г. в Кърджали се учредява Инициативен кометет за отбелязването на 100 г., от рождението на Гемеджиев, който си отива от този свят през 1994 г. Членове на Инициативния кометет са търсили по този повод помощ и съдействие от общинския съвет на БСП и от общината. Г-жа Коларова им изпраща копия от клеветнически донесения за Гемеджиев, а Председателят на Общинския съвет на БСП – Георги Марков запазва мълчание.
Стефан Танев, тогава кмет на общината, обещава на членовете на Инициативния кометет, че ще съдейства за изграждането на паметник и за преименуване на улица в Ивайловград на името на Гемеджиев. Обещанията обаче не се реализират никога.
На трибуната на този митинг Гемеджиев стоеше като единствения идеалист комунист, останал сякаш от миналото, заобиколен от партийни членове. Скоро след това, в редиците на местната партийна организация, настъпва разделение и разграничение.
На следващите местни избори Ангел Петров се яви като независим кандидат, борейки се срещу Стефан Танев, като официален кандидат на БСП. Когато на поредните местни избори Стефан Танев стана кмет, той на свой ред се освободи от опеката на Будинка Коларова и Златил Хаджиев. След няколко години Коларова създаде местна структура на АБВ, а Златил Хаджиев и политическата му проекция – Дияна Овчарова, станаха „граждани за европейско развитие на България“. В партия ГЕРБ те съзряха нова възможност да властват. В днешно време за тези хора идеалите и партиите са като хотел. Идват, отсядат за известно време и си тръгват. За тях шумът на парите определя мечтите.
Като малък си мислех, че герои и предатели има само по време на война или робство. Отдавна знам, че всяко време има своите герои и предатели. Заобиколени сме от тях, трябва само да ги открием. Едните да заклеймим, другите да поздравим и подкрепим. Животът е твърде кратък за да опетни човек името си и да посегне на достоинството си. Няма пералня и химическо чистене за гузни съвести.
Написах тези редове, защото бях помолен за това и защото не искам, един ден, някой набеден „свидетел“ на събитията да ги изопачи.
Написал и подписал собственоръчно горното: Стефан Михайлов Тонев
31.03.2016 г., Ивайловград
Споменът е издирен и комплектуван през 2016 г. от Вълчо Иванов Златилов – началник Отдел „Държавен архив – Кърджали” и е заведен под № 796 в Държавен архив – Кърджали
