Днес се навършват 115 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание, връхна точка в порива към свобода на сънародниците ни от Македония и Одринско, които остават в пределите на Османската империя.
То носи имената на двата църковни празника, на които пламват двата основни бунта. В Битолския и в Солунския вилает това става на 2 август - Илинден, а в Одринския вилает на 6 август - Преображение Господне. В историографията въстанието е известно и само с названието Илинденско.
През януари 1903 г. част от членовете на Централния комитет на ВМРО свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение.
Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение. След идването си в Македония той се среща със завърналия се от заточение Даме Груев и двамата решават, че след като решението е взето изпратено по окръзите, връщане назад не може да има. В навечерието на бунта обаче той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.
На 20 юни 1903 година ЦК на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което информира него, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото състояние на организацията вътре в Македония. В писмото се засяга и въпросът за намеса на българската армия на страната на въстаниците, като се констатира, че това е прието положително от революционерите. Михаил Савов отговаря писмено, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври 1903 година или дори за май 1904 година, докогато българската войска да бъде превъоръжена и способна за подобни военни действия - в противен случай не би имала възможност за намеса.
Въпреки това революционерите не се отказват от първоначалните си решения.
На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на Илинден.
В определения ден щабът в с. Смилево - Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев, нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът "хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот" мотивира въстаниците към борба.
Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен окръг. Освободени са планински райони на Битолската, Леринската, Костурската, Охридската и Кичевската кааза (околия). В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя.
В петте околии 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници.
На 18 август започват бойните действия в Странджа, където е обявена Странджанската република. Освободени са Василико (днес Царево), Ахтопол и други по-малки селища, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.
В Серския революционен окръг бойните действия започват на 27 септември 1903 г. - Кръстовден. В тях заедно участват Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили действат срещу турската войска.
Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта.
На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. Всички обществени слоеве в страната, независимо от своите различия, съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Властите обаче не се намесват заради международната обстановка и икономическата и военната слабост на страната в този момент.
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350 хилядна турска войска.
Загиват 994 въстаници, 201 опожарени са 201 села, изпепелени са 12 440, където са избити 4 694 мъже, жени и деца. 70 835 души остават без дом, 30 000 бягат от Одринска Тракия в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.
(Уикипедия)
Въстанието завършва с неуспех, но то е естествен израз на стремежа на нашите сънародници в Македония и Одринско да бъдат неразделна част от България. След него Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломация.
