Рабош, рабуш, четула, чертула или вечен календар, календар тояга...Това са все наименования, които обозначават съвършената система за отчитане на дните – делниците и празниците на старите българи по дървени сопи. По рабошите по-късно са водели и сметките си търговците по нашите земи.
Интересен факт е обаче, че първият описан в научната литература у нас рабош календар е от Хасковския регион. По разказа на доцент д-р Лидия Петрова от Етнографския музей при РИМ Варна това е рабош от село Караорман, днес Черногорово, Димитровградско. Изследването е на директора на Пловдивската народна библиотека с музей Стоян Аргиров. Направено е преди 121 години, през 1896 година и е отпечатано в периодичното списание на Блгарското книжовно дружество „Средец“. Аргиров прави описание на дрянова пръчка, по която са отбелязани всички дни и празници през годината. Рабошият календар от хасковска област е с дължина 1,31 м. Предаден е в Пловдивската библиотека и музей през 1883 година от съдия Тунджаров. Календарът е бил изработен от дядо му Момчил Минев от село Караорман. След първото му проучване Момчил Миневия календар е бил по-обстойно изследван от големия етнограф Димитър Маринов. Той описва през 1907 година подробно в статия заключенията си. Определя рабошите като важно явление в духовния живот на българите.
Имало е дори Календарна школа, която с помощта на рабошните резки изработва дървени календари, където са отбелязани всички месеци и дни, както и празници, които са отбелязани с особени знаци. За да научи повече за тези предмети от българския бит, ученият посещава село Караорман и се среща с наследниците на Момчил Минев.
Рабошите възникват заради необходимостта народът да знае празничните дни във връзка със всекидневните си селски работи. Думата рабош може да се използва както за вечен календар, така и за уред за водене на търговските взаимоотношения, на сметките – за взетите или дадените назаем пари, но и за плащане на данъци, още и за животновъдните и занаятчийските дела, разяснява д-р Лидия Петрова. Специфичното е, че върху рабошите майсторите рядко са оставяли инициалите си.
Дървеният календар се среща на някои места и под името патерица. Той представлява изгладена пръчка с правоъгълно сечение с резки чертички, изписвана с точки, черти и какви ли не други знаци. По него може да се определи кога са постите, кога са блажните дни, коя година е високосна и коя – не. Рабошите били от дърво, което се реже лесно – топола или чам. Календарите рабоши обаче били правени и от по-твърд материал, като бук например.
Разчитането на знаците не било никак лесно, само просветените можели да си служат с тях – те трябвало да са хора с добра памет, да познават добре българската обичайна празнична система и да знаят валентността на празничните дни. Затова за неук човек имало и израз: Разбира, колкото магаре от рабош.
За народа рабошите били нещо много точно и неоспоримо, затова когато искали да оспорят необходимостта от някакво действие, казвали: Нима Господ го е написал на рабош?
Вечните календари били изработени от майстори календаристи, които добре познавали празничния литургичен календар. Те са разделени на три основни типа в зависимост от деня, който се приема за първи и от който започва броенето на месеците през годината. При единия вид броенето започва от първи септември-Денят на преподобни Симеон Втори, това е началото на Църковната нова година и според традиционните вярвания на българите от първия ден на месец септември започва новата календарна година – време на ново начало и очаквания за здраве, благополучие и късмет. От този вид са и най-често срещаните вечни календари у нас.
При втория тип календари рабоши броенето започва от първи януари. Това е началото на Новата година според Григорианския календар, въведен от Римо-католическата църква през 16 в и наложен от папа Григорий XIII през 1582 г. В България този календар, известен като Нов стил, е въведен през 1916 година.
При третия тип рабоши началото е през месец април, май, октомври или ноември.
Освен по българските земи дървените календари са използвани в Румъния, Гърция, известни са били в Албания, Босна и Херцеговина, Харватия, Чехия, Полша, Литва, Естония, финландците също ги правели.
Рабошите се използват до началото на XX век, като след това постепенно изчезват.
Красимира Славова
