Върховният касационен съд (ВКС) прие, че съдът може да разреши на непълнолетно дете да пътува в чужбина без съгласието на единия родител, но само за определен период от време, за определен брой пътувания или до определени държави. Това става известно от тълкувателно решение на гражданската колегия на съда.
Повод за него е решение на Европейския съд по правата на човека по делото "Пенчеви срещу България". В него е прието, че отказът на ВКС да разреши неограничено извеждане от страната за период от една година на малолетно дете от майка му, без съгласието на бащата, е намеса в правото на защита на семейния живот на майката и детето.
Върховните съдии приемат, че няма как при преценката си съдът да опази най-добрия интерес на детето, ако пътуването не е предвидимо във времето и пространството. Според ВКС произнасянето трябва да се случва след
преглед на конкретната семейна ситуация, както и да се прави балансирана преценка на интересите на всяка от страните и винаги да следва правилото, че интересите на децата са от първостепенно значение.
"При даването на разрешение за пътуване, следва изначално да бъде изключена възможността детето да бъде отведено в място на размирици, в място, където още не са отстранени последиците от скорошни природни бедствия или в място, където макар и временно, не е препоръчително пътуване. Така би се избегнала възможността детето да бъде поставено в риск", пишат върховните съдии.
Детето няма да може да пътува в държави, с които България няма сключени договори за правна помощ, които не са членки на Европейския съюз или не са членки на Хагската конвенция от 1980 г., както и такива, които прилагат законодателство, различно от светското.
Така се предотвратява възможността българската държава да бъде лишена от всякаква възможност за контрол върху действията на родителя, комуто са предоставени родителските права.
В решението се тълкува и друга разпоредба от семейния кодекс - чл. 59, ал. 2, която предвижда, че ако съпрузите не постигнат споразумение, съдът служебно постановява при кой от тях да живеят децата и на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права. Питането беше свързано с това дали е допустимо съдът да възложи съвместно упражняване на правата от двамата родители.
Съдът приема, че ако няма съгласие съдът трябва да го възложи само на единия от тях.
"Чрез решението си по чл. 59, ал. 2 СК съдът изпълнява социалната си функция за предоставяне на адекватна защита на ненавършилите пълнолетие деца с оглед запазването на висшите им интереси и гарантира правната сигурност, задължавайки и най-вече вменявайки отговорност на "по-добрия" (с оглед интересите на детето) родител да се грижи за тяхното непосредствено отглеждане и възпитание, до постигането на общо съгласие относно упражняването на родителските права", приемат върховните съдии.