Румяна Георгиева, ръководител на Театралната школа към Младежкия център в Хасково.  От 25 години е неин ръководител.

Четвърт век отпразнувахте от началото на Театралната школа, която ръководите през всичките тези години. Какво означават тези 25 години за вас като преподавател и ръководител?

Едно необикновено съзряване е това. Не само житейски опит, а продължавам да се уча, защото освен, че аз обучавам децата, те също го правят с мен и този процес е взаимен. Имам привилегията да бъда непрекъснато до тях и непрекъснато да се усъвършенствам заедно с тях през времето. Получавам от младите хора невероятен стимул да бъда на гребена на вълната, а това е важно, за да не изостава човек, да не се отпуска.

В годините ми е правило впечатление, че пиесите, които подбирате и поставяте, са повече философски, обикновено разглеждащи социални и житейски проблеми, защо?

Защото искам, това, което правим да има послание. Не само към самите деца, не да бъде само интересно за тях, а посланието, което ще предадем на публиката да я развълнува. И затова търся актуални и интересни пиеси. Искам това, което правим да е един откровен разговор с публиката по проблеми, които вълнуват младите хора.

Кога ви е било най-трудно да работите и в коя постановка?

В началото, когато учредихме школата, може би ми беше най-трудно тогава, когато нямах опит, липсваше ми педагогическият такт към децата. А точно това се развива в годините.

Затрудняват ме най-много класическите произведения. Шекспир, например, ми е бил много труден за поставяне на мен. Още като студентка ми беше труден и сега също. През годините съм се придържала повече към българската драматургия. Искам да остане в децата споменът, познанията върху българската драматургия.

Прави впечатление, че през последните години обръщате сериозно внимание към българските драматурзи от новото поколение.

Предварително предлагам няколко неща в трупата. Изборът го правим заедно. Искам да видя кой от текстовете на децата им е интересен, кой ги вълнува, изобщо дали буди някакъв размисъл, за да не си мине само като текст през главите им. Затова обикновено преди нова постановка обсъждаме 3-4 произведения и чак тогава решаваме кое ще поставим. Но действително ме вълнува съвременната българска драматургия и мисля, че е хубаво тя да се показва, защото има действително стойностни текстове. Например последната пиеса, с която обрахме и много награди “Третият рожден ден“ на Лора Лазар, авторката ни я изпрати лично. Тя е тийнейджърска пиеса, а са малко такива пиеси в момента. От друга страна, децата от трупата в тази пиеса са си в стихията. Това им е познато, близко, работят искрено на сцената.

Вие имате възпитаници, с които можете да се похвалите, че са избрали театралната сцена за свое професионално поприще

Четирима са в момента тези, които учат в НАТФИЗ-първокурсниците са двама: Боги учи драма, Иван е при куклите, Галя е с актьорско майсторство и Теодора е в трети курс драматургия. Радвам се, че идват от време на време, когато са в Хасково. Но имаме и много наши възпитаници, които са в чужбина. Кито Китев, например учи кино режисура в Лондон, във Франфуркт имаме човек, който работи вече, а преди това завърши кино и телевизионна режисура, Вяра Халваджиева, която завърши актьорско майсторство е във Виена, в момента Луиза Китар учи сценография в Париж. В Америка, в Ню Йорк Станислав Богданов работи в телевизия и се занимава с режисура. Имаме и деца от трупата в момента, които участват в български телевизионни сериали, като Нели Делева.

Едно от важните неща в трупата, е че децата свикват да работят в екип, а най-хубавото е, че стават приятели ,тоест любовта към театъра ги обединява.

Много деца са минали през школата в годините, може ли да кажете как се „лови“ таланта? Талантливото дете винаги ли веднага блесва, или талантът е всъщност многото работа и упоритост?

Когато пристигнат за първи път, провеждам разговор, който за мен е важен и първият въпрос ми е “защото искаш да се занимаваш в трупата?”. И в разговора разбирам кое е продиктувало интереса. Понякога първият разговор нищо не говори за зрънцето, за таланта. Има деца не чак толкова надарени, но в периода на работа се обогатяват. Имах едно момче, което, когато дойде за първи път беше толкова „дървено”. Репетиции наред само стоеше и мълчеше. Това момче след години започна да получава награди за актьорско майсторство навсякъде, където сме се представяли на конкурси и фестивали. Това е показателен пример, че което ти е заложено, не винаги бляска в началото, трябва да бъде развито. Затова и аз не правя кастинги за прием в трупата, защото съм разбрала, че само от един поглед, от една среща, едно впечатление, не е сигурно, че ще „уловиш” таланта. Предпочитам да дам шанс и равен старт на абсолютно всички, които идват в школата и проявят интерес към заниманията. Понеже има деца с много дадености, но си остават на нивото, на което идват. И други, които се отварят в последствие. С годините пък аз съм придобила усета кой какво най-напред трябва да направи, за да се стимулира, за да се чувства на мястото си. Затова и се стремя да давам различни роли на децата, да не им поставям щампи, а да ги развивам в различни посоки.

Имате много награди, къде ги съхранявате?

-В сейф. Шегувам се, разбира се. Повечето от наградите предпочитам да им ги раздавам на децата.  Една част, разбира се са в кабинета ми, но останалите са у тях, за да им остане спомен от участието в трупата.

А вие самата как релаксирате в свободното си време?

С внучето и гледам футбол. Театърът и футболът-това са големите  любови в моя живот.

 Учите децата да обичат театъра, а от къде тръгна вашата любов към това изкуство?

Започна от Стара Загора, където учех в средния курс. Явих се на кастинг към Театралната школа там с „Вяра” на Вапцаров-моето най-любимо стихотворение. След това не ми достигна смелост да кандидатствам във ВИТИЗ, но пък в Хасково записах Института за просветни кадри с профил ”Театър. После учих и в Пловдивския университет, специалност ”Управление на културата”, минах и спец.курс по актьорско майсторство, а накрая изкарах и магистратура по режисура в НАТФИЗ.

Интервю на Красимира Славова