Историите на две френски момичета, които се самоубиха, след като станаха обект на тормоз в училище, предизвикаха емоционален отговор и интензивен дебат за това как могат да бъдат по-добре защитени тийнейджърите.

Емили на 17 отне живота се през януари, но обществото разбра колко е страдала след като тази седмица дневникът ѝ се появи в един вестник.

Той веднага бе последван от френската телевизионна драма по историята на Марион, която почина преди три години. Филмът на France 3 e с покъртителното заглавие "Marion, 13 ans pour toujours" ("Марион на 13 години завинаги").

Въпросът за Франция е дали смъртта им ще помогне да се промени нещо с тормоза в училище.

Започва така постепенно, че никой не забелязва. В класната стая на шумни ученици, Марион се откроява като едно от най-добрите момичета. През 90-те минути на драмата тя губи своите приятели, става жертва на слухове, обиди и изолация. След това е притисната в ъгъла от група момчета в коридора, който я грабват, повалят я и хвърлят обувките ѝ далеч.

"Тя си го изпроси", казва преминаващо момиче. Марион се разстройва и плаче. Следва отчаяние, депресия, най-накрая се самоубива.

Филмът е по книгата на майката на Марион, Нора, която намира писмо от тийнейджърката след смъртта ѝ и решава да разкаже историята. Това е трогателно, защото един от най-забележителните елементи на тази история е как родителите на Марион научават за това, което се случва с дъщеря им в момента. В интервю във френски вестник актрисата Джули Гайе, която играе Нора, казва, че във филма има две гледни точки - на Марион и на майка ѝ. Сценарият "показва, че родителите никога не познават детето си. Половината от живота на детето им убягва".

Над четири милиона души са гледали драмата, която е последвана от едночасов дебат по телевизията. В социалните медии след това мнозина споделят своите истории и изразяват гнева си.

"Това не е самоубийство, това е убийство", пише един потребител в Twitter. Друг предлага филмът да бъде показан в училищата. Други пишат за собствения си опит с училищния тормоз. Някои казват, че споменът за това ги преследва години, след като са напуснали редовната форма на обучение.