Така започва писмото на проф. Александър Балан до Министъра на просвещението по повод уволнението му от университета през 1916 г.
Ето и целият текст :
„Господин Министре,
В душесмут окосъзрех вещилище във вестопродавниците всекидневни, че е сторена изпъдица на самоличността ми от Вашето просветилище народно, поради негодие старешко. Това вля злимогорчило в душепокоя ми и ме подтикна към устопсувни матерни мръснословия.
Защото ако се озова във вашеприсъствие, Вие бихте заключил, че съм душесвеж, сърцемлад и в прекалено якотелесие. Никакво коленослабие и кръстонемощни поличби не са ме споходили.
Храноглътните ми желания са като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и прилежащите им телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кръвопластът е естествен, а любощенските подсети – непрестанни.
При това младосърдие и якотелесие бива ли да ме подвергвате на изпъдица? С настоящето си буквописание Ви моля да не ме изпращате в пенсионно пустовремие, а и в бъднодневие да ме оставите на трудотворна занимавка.
Последна доплънка : Виж, ако става реч за проф. Влахов, той, макар че е в ергенски самолипс, изпадна в кръстонемощие и комай е в пълен угас на любощенските подсети.
Ето защо неговата изпъдица е по-належаща."
Александър Теодоров-Балан е роден в село Кубей, Бесарабия, днес в Украйна, в семейството на българи преселници. Той следва в Прага и Лайпциг. През 1884 г. се установява в София и четири години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (днешния Софийски университет "Св. Климент Охридски"). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература.
Проф. Балан е първият ректор на университета, избран на 29 януари 1889 г. и няколко пъти след това е избиран на същия пост (1896–1897 г., 1902–1903 г.), а също така и като декан на Историко-филологическия факултет (1899–1900 г., 1904–1905 г.).
В края на 19 век и началото на 20 век Балан е главен деловодител на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). От 1939 г. е почетен доктор на Софийския университет и действителен член на БАН.
От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия.
Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. "Български турист".
Велик майстор във Великата българска масонска ложа.
Основно място в научните му занимания заемат изследванията, посветени на граматическия строеж на българския език, особеностите на българската звукова система, борбата с чуждиците, обогатяването на езика с народни думи и др. Публикува изследвания и в областта на литературната история. На тези проблеми са посветени най-известните му трудове:
Научното наследство на акад. Балан се определя на 866 заглавия на книги, студии, статии и бележки, от които 310 са посветени на българския език. Негов принос в съвременния български език са думите: възглед, дейност, заплаха, излет, летовище, общувам, поява, предимство, становище, съвпадеж, творба, украса, усет и мн. др. На Балан често се приписва авторството на комични думи като: драсни-пални-клечица, писможалба, вестопродавници, негодие старешко, с душесмут обосозрях и др. Въпреки това той никога не е правил смешни езикови предложения. Всички съвременници го наричат Гений на езика. Автор на редица ценни изследвания в областта на езиковата ни наука и култура, той остава до края на живота си скромен и трудолюбив човек.
Личния живот на Александър Балан често е драматичен. Завистливи колеги го принуждават да напусне Висшето училище, а на съпругата му - французойката Юлия Гресо, отнемат учителското място.Той лекува с малката си заплата болната си от туберкулоза жена, а след това погребва и трите си дъщери от общо седем деца.Синовете му - Милко, Владимир и Станислав, имат тежка, но достойна съдба. Милко е професор по рентгенология и анатомия. Владимир Балан е летец и авиоинженер, директор на "Луфтханза" за България. По време на Втората световна война е мобилизиран в Скопие, а след 9 септември 1944 г. изчезва завинаги. Балан понася мъжки загубата на петото си дете. Когато се четат присъдите на I състав на Народния съд, ученият чува по радиото и името на сина си Станислав, който е бил секретар на цар Борис III. Присъдата е "доживотен строг тъмничен затвор" /цитат/. За първи път големият ни езиковед се обръща за помощ към Георги Димитров. Така Станислав е спасен. Той остава до смъртта на академика негов секретар и успява да подготви многотомните му трудове за печат.
Александър Балан доживява почти 100-годишна възраст и умира на 12 февруари 1959 г. в София.
Д.А.
Ето и целият текст :
„Господин Министре,
В душесмут окосъзрех вещилище във вестопродавниците всекидневни, че е сторена изпъдица на самоличността ми от Вашето просветилище народно, поради негодие старешко. Това вля злимогорчило в душепокоя ми и ме подтикна към устопсувни матерни мръснословия.
Защото ако се озова във вашеприсъствие, Вие бихте заключил, че съм душесвеж, сърцемлад и в прекалено якотелесие. Никакво коленослабие и кръстонемощни поличби не са ме споходили.
Храноглътните ми желания са като у новобрачни. Гълталището ми, коремието ми и прилежащите им телесни добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кръвопластът е естествен, а любощенските подсети – непрестанни.
При това младосърдие и якотелесие бива ли да ме подвергвате на изпъдица? С настоящето си буквописание Ви моля да не ме изпращате в пенсионно пустовремие, а и в бъднодневие да ме оставите на трудотворна занимавка.
Последна доплънка : Виж, ако става реч за проф. Влахов, той, макар че е в ергенски самолипс, изпадна в кръстонемощие и комай е в пълен угас на любощенските подсети.
Ето защо неговата изпъдица е по-належаща."
Александър Теодоров-Балан е роден в село Кубей, Бесарабия, днес в Украйна, в семейството на българи преселници. Той следва в Прага и Лайпциг. През 1884 г. се установява в София и четири години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (днешния Софийски университет "Св. Климент Охридски"). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература.
Проф. Балан е първият ректор на университета, избран на 29 януари 1889 г. и няколко пъти след това е избиран на същия пост (1896–1897 г., 1902–1903 г.), а също така и като декан на Историко-филологическия факултет (1899–1900 г., 1904–1905 г.).
В края на 19 век и началото на 20 век Балан е главен деловодител на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). От 1939 г. е почетен доктор на Софийския университет и действителен член на БАН.
От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия.
Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. "Български турист".
Велик майстор във Великата българска масонска ложа.
Основно място в научните му занимания заемат изследванията, посветени на граматическия строеж на българския език, особеностите на българската звукова система, борбата с чуждиците, обогатяването на езика с народни думи и др. Публикува изследвания и в областта на литературната история. На тези проблеми са посветени най-известните му трудове:
Научното наследство на акад. Балан се определя на 866 заглавия на книги, студии, статии и бележки, от които 310 са посветени на българския език. Негов принос в съвременния български език са думите: възглед, дейност, заплаха, излет, летовище, общувам, поява, предимство, становище, съвпадеж, творба, украса, усет и мн. др. На Балан често се приписва авторството на комични думи като: драсни-пални-клечица, писможалба, вестопродавници, негодие старешко, с душесмут обосозрях и др. Въпреки това той никога не е правил смешни езикови предложения. Всички съвременници го наричат Гений на езика. Автор на редица ценни изследвания в областта на езиковата ни наука и култура, той остава до края на живота си скромен и трудолюбив човек.
Личния живот на Александър Балан често е драматичен. Завистливи колеги го принуждават да напусне Висшето училище, а на съпругата му - французойката Юлия Гресо, отнемат учителското място.Той лекува с малката си заплата болната си от туберкулоза жена, а след това погребва и трите си дъщери от общо седем деца.Синовете му - Милко, Владимир и Станислав, имат тежка, но достойна съдба. Милко е професор по рентгенология и анатомия. Владимир Балан е летец и авиоинженер, директор на "Луфтханза" за България. По време на Втората световна война е мобилизиран в Скопие, а след 9 септември 1944 г. изчезва завинаги. Балан понася мъжки загубата на петото си дете. Когато се четат присъдите на I състав на Народния съд, ученият чува по радиото и името на сина си Станислав, който е бил секретар на цар Борис III. Присъдата е "доживотен строг тъмничен затвор" /цитат/. За първи път големият ни езиковед се обръща за помощ към Георги Димитров. Така Станислав е спасен. Той остава до смъртта на академика негов секретар и успява да подготви многотомните му трудове за печат.
Александър Балан доживява почти 100-годишна възраст и умира на 12 февруари 1959 г. в София.
Д.А.
Източник: Haskovo.NET
