Още от първите дни на киното режисьорите обичат да разказват историята на Страстите Христови. Срещаме се с религиозните притчи всеки ден на екрана, независимо дали са явно показани или или умело замаскирани.

Предизвикваме религиозните митове и мистерии в съзнанието си с рационалността на съвременното ни мислене. Западният човек, роден през 20-ти век, във времето на новите аудиовизуални системи и технологии, възприема християнските мотиви под формата на филми, ТВ сериали и рок опери. Явно ученията на Библията днес са добили една доста гъвкава форма...

Имаше една песен: "Христос е пред нас, Христос е зад нас, Христос е над нас, Христос е сред нас". И нищо не илюстрира по-добре от нея присъствието на християнската тематика в модерното кино. В днешните филми лицето на Исус рядко се вижда. Историята за него също се разказва рядко. И въпреки това използването на елементи от неговия живот се увеличава и понякога напълно ни поглъща, без дори да се усетим.

До преди няколко години Великден беше времето, когато се пускаха религиозни филми, които ни напомняха какво празнуваме... Последният подобен блокбъстър бе "Страстите Христови" от 2004 г. Настъпи време на схизма между свещеното и реалното - по-голяма от когато и да било - и библейските призиви трябва да се борят за дупки в календара или да се задоволят със съвсем не библейски истории като например "Хрониките на Нарния" или светът на британския писател фантаст Филип Пулман. Понякога сюжетът на филма се свързва доста странно с част от Библията - както американските евангелисти свързаха Новия завет с "Маршът на пингвините".

Половината от критиците искат да отърват екрана и света любителите на райските истории, които могат да превърнат живота в ад с техния фанатизъм. Другата половина обаче знае,че християнството освен катедрали, ни е дало и няколко безпогрешни морални мъдрости и че понякога то може да вдъхнови велики филми, въпреки че днешните са в голяма степен имитация на минали такива. Ето как се развива образът на Божия син в киното през миналия век, когато Бог е в небесата, а Христос - в бокс офис класациите.

Във филма на Дойче Веле "Grifiths intolerance" (1916 г.), в Бен Хур (1925 г.) на Фред Нибу и в един от най-известните - "Кралят на кралете" на Сесил ДеМил - Христос се разхождаше по земята, възбуждайки въображението на публиката с абстрактни образи. Лицето му в "Кралят на Кралете" беше прекалено свещено, дори да бъде показано! Повече от 30 години той се появяваше предимно като фигура в пейзажа или се виждаше само тила му, ръка или крак... Първото му представяне в цял ръст беше в римейк на "Кралят на кралете" от 1962 година.

Днес нещата стоят по-различно. Избирането Джефри Хънтър за ролята на Исус при кастинга за втория "Крал на кралете" (режисиран от Никълъс Рей) предизвика особеното мнение на филмовите критици, които заявиха: "Това беше тийнейджърски Христос"...

В средата на 20 век Марлон Брандо, Джеймс Дийн и Монтгомъри Клифт бяха младите месии, борещи се срещу порядките на обществото и често са представени в пози, наподобяващи Христос на кръста. Сред най-популярните е онзи момент от филма "Giant" (1956), в който Дийн държи пушката си така, сякаш е прикован към кръста.

После дойдоха 60-те години с идеите за любов и свобода, които се превърнаха в техен етикет. Шедьовърът на Пазолини "Евангелието, според Свети Матей" (1964) представи Христос като измършавяла гневна фигура с проницателни очи - според идеята на режисьора марксист.

В лъскавият холивудски епос "Най-голямата история, разказвана някога" Исус беше изобразен от Макс фон Зюдоф като благороден, скърбящ и мистичен аскет. И това не беше всичко. 60-те години бяха времето, когато Джон Ленън обяви, че Бийтълс са по-популярни от Исус. Пак през този период се появи и "Син на човек" 1969) на известният телевизионен драматург Денис Потър, който внесе в образа парченце груб неореализъм - Исус беше показан като непокорен, страстен, галелийски дърводелец, измъчван от съмнения в своята свещеност. Неговият характер отразяваше епохата - объркана, невротична и измъчена.

70-те тъкмо бяха пристигнали, когато два мюзикъла завладяха кината - "Исус Христос суперзвезда" и "Госпъл". В тях, повлиян от младежката революция, Христос бе показан като хипи.

След това, когато времената станаха по-умерени, дойде опитът на сър Лю Грейд, който направи шест и половина часов телевизионен филм, чието послание бе "Никой на бива да бъде нараняван". През 1977 Франко Зефирели създаде един благоговеен филм - "Исус от Назарет", в който Робърт Пауъл изигра Христос като "бяло платно, върху което публиката изрисува своята собствена представа." После дойде сатирата на Монти Пайтън Life of Brian (1979), в която фигурата на Христос бе осмивана в строго исторически контекст, защото филмът си позволи твърде много свобода. "Винаги гледай от хубавата страна на живота" звучеше завладяващата християнска песен в него.

Той бе последван от "Последното изкушение на Христос" (1988), където режисьорът Мартин Скорсезе представи животът на Исус "непосредствено и достъпно за хората, които не са мислили за Бог от дълго време."Този Исус отразяваше хедонистичното и все още невротично десетилетие, каквото бяха осемдесетте години.

Той бе обрисуван като грешен, сексуален характер, пълен със съмнения и обърканост, борещ се с преследващите го мазохистични наклонности и накрая стигащ до съзнанието, че е Месия.

На всичко това Църквата отговори с рекламни кампании, които изобразиха Исус така, както генерацията на левите студенти изобразяваше Че Гевара - на червено-черни снимки, а под рекламния образ стоеше слоганът: "Meek mild as if ".

"През 20-ти век Исус беше по-революционен от когато и да било" - каза за оправдание един англикански свещеник . "Исус беше против материализма и алчността. Това е една революционна линия, специално за нашето общество днес. Той бе разпънат, точно заради това, че бе революционер." Вероятно е така. Но старият Христос беше много повече от това.

Сега обаче сме 21 век. Какъв ли ще е следващият образ на Христос?! Това ще разберем от поредната лента по световните екрани, посветена на Исус...