Залежи от воден лед на полюсите на Луната, открити от сондата LRO, помогнаха на учените да изяснят, че оста на въртене на нашата спътница се е измествала в далечното минало в резултат на неравномерно охлаждане на нейните недра, става ясно от статия, публикувана в сп. Nature.

Едно от главните открития на сондата LRO е станало това, че този космически апарат, в компанията на сондата LCROSS, е успял да открие следи от присъствие на вода в кратера Кабеус на южния полюс на Луната.

Освен това LRO е открил своеобразни „зони на вечен мраз“, където не попадат лъчите на Слънцето и където ледът трябва теоретично да съществува вечно, а през 2012 година сондата е открила, че ледът присъства и в „светлите“ части на кратерите.

Ключова роля в извършването на това откритие е изиграл руският неутронен детектор LEND, подсказал на учените от НАСА и техни колеги тези точки на южния полюс, където възможният дял на водата и леда били максимални. Това откритие накарало учените да гадаят, откъде се е взела водата на Луната, кой я е отнесъл там и как е успяла да оцелее, без да се изпари под слънчевите лъчи.

Матю Зиглер от Планетологичния институт в Тусон (САЩ) и колегите му намерили още една загадка, свързана с водата на Луната, и разкрили нейната природа, изучавайки данните по разпределението на ледовете в почвата на спътницата на Земята в предшественика на LEND – уреда LPNS, монтиран на борда на сондата Lunar Prospector.

Използвайки данните от LPNS, учените са съставили карта на ледовете на южния и северния полюс на Луната. Тяхното сравнение разкрило доста странен феномен – оказало се, че залежите от лед били съсредоточени не на полюсите, а встрани от тях, на приблизително еднакво разстояние.

Подобна картина веднага напомнила на учените как са разположени магнитните и географските полюси на Земята, и те започнали да търсят причината за подобна аномалия в релефа и в структурата на породите.

Най-простото и очевидно обяснение на подобна конфигурация на залежите от лед е, че оста на въртене на Луната се е изместила настрани след формирането на планетата и появата на лед на нейните полюси, които след това са се „придвижили“ в посока юг и север. Как може да се е случило това?

Според Зиглер и колегите му причина за подобно изместване на оста на въртене и полюсите може да са геоложки процеси, протичащи в недрата на Луната в първия милиард години от нейното съществуване.

Както обясняват учените, в дълбокото минало така нареченият Океан на бурите – голяма равнина на Луната – е бил покрит с множество вулкани и е бил нагрята до много високи температури благодарение на това, че неговите породи са били богати на радиоактивни вещества, чийто разпад е подгрявал мантията и кората на спътницата на Земята.

Благодарение на това плътността на лунните породи в Океана на бурите е била ниска, те са се раздули и са започнали да заемат необичайно много място, което е породило гравитационна аномалия, задържаща полюсите на Луната в старата точка.

Когато изригванията на вулкани в Океана на бурите е завършило и голяма част от радиоизотопите са се разпаднали, неговите породи постепенно са се свили и са приели сегашната си форма. Повишението на плътността е изместило Океана на бурите надолу, към екватора на Луната, и полюсите ѝ са се изместили на сегашните си позиции.

Може да възникне въпросът, защо този детайл в историята на Луната е привлякъл толкова много внимание на учените. Както обяснява Зиглер, отговорът на този въпрос е много прост – ако полюсите на Луната действително са се изместили по подобен начин, то съдържащият се в тях лед може да се смята за последни следи от първичната материя на Слънчевата система, от която са се формирали Земята и другите планети.

Неговото изучаване ще ни помогне да разберем как е възникнал животът, откъде се е взела водата на Земята и как се е появила самата Луна.Залежи от воден лед на полюсите на Луната, открити от сондата LRO, помогнаха на учените да изяснят, че оста на въртене на нашата спътница се е измествала в далечното минало в резултат на неравномерно охлаждане на нейните недра, става ясно от статия, публикувана в сп. Nature.

Едно от главните открития на сондата LRO е станало това, че този космически апарат, в компанията на сондата LCROSS, е успял да открие следи от присъствие на вода в кратера Кабеус на южния полюс на Луната.

Освен това LRO е открил своеобразни „зони на вечен мраз“, където не попадат лъчите на Слънцето и където ледът трябва теоретично да съществува вечно, а през 2012 година сондата е открила, че ледът присъства и в „светлите“ части на кратерите.

Ключова роля в извършването на това откритие е изиграл руският неутронен детектор LEND, подсказал на учените от НАСА и техни колеги тези точки на южния полюс, където възможният дял на водата и леда били максимални. Това откритие накарало учените да гадаят, откъде се е взела водата на Луната, кой я е отнесъл там и как е успяла да оцелее, без да се изпари под слънчевите лъчи.

Матю Зиглер от Планетологичния институт в Тусон (САЩ) и колегите му намерили още една загадка, свързана с водата на Луната, и разкрили нейната природа, изучавайки данните по разпределението на ледовете в почвата на спътницата на Земята в предшественика на LEND – уреда LPNS, монтиран на борда на сондата Lunar Prospector.

Използвайки данните от LPNS, учените са съставили карта на ледовете на южния и северния полюс на Луната. Тяхното сравнение разкрило доста странен феномен – оказало се, че залежите от лед били съсредоточени не на полюсите, а встрани от тях, на приблизително еднакво разстояние.

Подобна картина веднага напомнила на учените как са разположени магнитните и географските полюси на Земята, и те започнали да търсят причината за подобна аномалия в релефа и в структурата на породите.

Най-простото и очевидно обяснение на подобна конфигурация на залежите от лед е, че оста на въртене на Луната се е изместила настрани след формирането на планетата и появата на лед на нейните полюси, които след това са се „придвижили“ в посока юг и север. Как може да се е случило това?

Според Зиглер и колегите му причина за подобно изместване на оста на въртене и полюсите може да са геоложки процеси, протичащи в недрата на Луната в първия милиард години от нейното съществуване.

Както обясняват учените, в дълбокото минало така нареченият Океан на бурите – голяма равнина на Луната – е бил покрит с множество вулкани и е бил нагрята до много високи температури благодарение на това, че неговите породи са били богати на радиоактивни вещества, чийто разпад е подгрявал мантията и кората на спътницата на Земята.

Благодарение на това плътността на лунните породи в Океана на бурите е била ниска, те са се раздули и са започнали да заемат необичайно много място, което е породило гравитационна аномалия, задържаща полюсите на Луната в старата точка.

Когато изригванията на вулкани в Океана на бурите е завършило и голяма част от радиоизотопите са се разпаднали, неговите породи постепенно са се свили и са приели сегашната си форма. Повишението на плътността е изместило Океана на бурите надолу, към екватора на Луната, и полюсите ѝ са се изместили на сегашните си позиции.

Може да възникне въпросът, защо този детайл в историята на Луната е привлякъл толкова много внимание на учените. Както обяснява Зиглер, отговорът на този въпрос е много прост – ако полюсите на Луната действително са се изместили по подобен начин, то съдържащият се в тях лед може да се смята за последни следи от първичната материя на Слънчевата система, от която са се формирали Земята и другите планети.

Неговото изучаване ще ни помогне да разберем как е възникнал животът, откъде се е взела водата на Земята и как се е появила самата Луна.