Откъс от "Сигурно се шегувате, г-н Файнман" - автобиографията на един от най-забавните и интересни учени, Нобеловия лауреат по физика Ричард Файнман, любезно предоставена от издателство "Изток-Запад". 

Когато учех в МТИ, обожавах института. Мислех, че това е най-доброто училище и естествено исках тук да направя докторантура. Отидох при проф. Слейтър и споделих с него своите планове, а той каза:

– Няма да те оставим тук.
– Защо? – попитах аз.
– Защо искаш да правиш тук докторантура? – попита ме професорът.
– Защото МТИ е най-добрият научен институт в страната.
– Така ли мислиш?
– Да.
– Ето защо трябва да отидеш в друго училище. Трябва да видиш останалия свят.

И така, реших да отида в "Принстън". Принстънският университет имаше един елемент на елегантност, донякъде имитираше старо английско училище. Момчетата от братството, които добре ме познаваха извън училище, започнаха да правят коментари от сорта: "Почакай само докато в "Принстън" разберат кой идва! Само като видят каква грешка са направили!" Затова реших да се държа добре, като отида там.

Баща ми ме закара до университета с кола, настаних се в стаята ми и той си тръгна. Не беше минал и час, когато един мъж се обърна към мен превзето:

– Аз отговарям за общежитията и бих искал да ви съобщя, че следобед деканът дава чаено парти и би желал всички да дойдат. Ще бъдете ли така любезен да предадете информацията на съквартиранта си – г-н Сърет?

Това беше моето въвеждане в Принстънския докторантски "колеж", където живееха всички студенти. Беше като имитация на "Оксфорд" или "Кеймбридж" – та дори и с акцентите (отговорникът по общежитията беше преподавател по френска "литератюр"). На входа имаше портиер, всички стаи бяха много хубави, всички се хранехме заедно, облечени в тоги, в голяма зала с прозорци със стъклописи.
И така, още същия ден, в който пристигнах в "Принстън", бях поканен на чай при декана, а дори не знаех какво представлява чае­ното парти и защо се прави! Не бях от най-общителните хора, а с такива неща нямах никакъв опит.

И така, отивам към вратата, а там деканът Айзънхарт посреща новите студенти:

– О, вие трябва да сте г-н Файнман – казва той. – Радваме се, че сте сред нас.

Това помогна малко, защото ме позна по някакъв начин.

Влизам вътре, а там има някакви госпожи, а и някакви момичета. Всичко е много официално и аз се чудя къде да седна, дали да седна до това момиче или не, и как да се държа изобщо, когато чувам глас зад гърба ми:

– Желаете ли мляко или лимон за чая, г-н Файнман? – това е г-жа Айзънхарт, която сипва чай.
– И двете, благодаря ви – казвам аз, продължавайки да се чудя къде да седна, и изведнъж чувам:
– Хе-хе-хе-хе-хе. Сигурно се шегувате, г-н Файнман.

Да се шегувам? Да се шегувам ли? Защо пък да се шегувам, по дяволите? В този момент осъзнах какво съм казал. Това беше моето първо представяне на чаените партита.

По-късно, когото бях поживял известно време в "Принстън", разбрах какво означава това "Хе-хе-хе-хе." Всъщност още на първото чаено парти, от което си тръгнах, бях разбрал, че означава: "Сгрешихте в държанието си сред обществото." Следващия път, когато чух същото "хе-хе-хе-хе" от г-жа Айзънхарт, беше, когато някой бе целунал ръката ѝ на сбогуване.

Един друг път, може би след около година, на едно друго чаено парти разговарях с проф. Вилт – астроном, който работеше върху теория за облаците на Венера. Тогава имаше предположения, че са от формалдехид (забавно е какви неща ни вълнуваха навремето), и професорът имаше теория как се утаява всичкият този формалдехид и т.н. Беше ми адски интересно. Говорихме си ей за такива неща, когато дойде една дребничка госпожа и каза:

– Г-н Файнман, г-жа Айзънхарт би искала да ви види.
– Да, само секунда – и продължих да си говоря с проф. Вилт.

Дребната госпожа дойде втори път:

– Г-н Файнман, г-жа Айзънхарт би искала да ви види.
– Добре, добре! – казах аз и отидох при г-жа Айзънхарт, която сипваше чай.
– Желаете ли кафе или чай, г-н Файнман?
– Госпожо, госпожа Тази-и-тази ми каза, че сте искали да говорите с мен.
– Хе-хе-хе-хе. Желаете ли кафе или чай, г-н Файнман?
– Чай, благодаря – казах аз.

След малко дойде дъщерята на г-жа Айзънхарт със свои съ­ученички и ни представиха един на друг. Това "хе-хе-хе" трябваше да означава: г-жа Айзънхарт не искала да говори с мен, а искала да съм там и да пия чай, когато дойдат дъщеря ѝ и приятелките ѝ, за да им правя компания. Така се правеше. Този път аз знаех какво да направя, като чух това "хе-хе-хе", и не казах: "Какво пък значи "хе-хе-хе?" Знаех, че "хе-хе-хе" означава "грешка" и е по-добре да коригирам поведението си.

Всяка вечер си обличахме тогите за вечеря. Първата вечер се стреснах, защото не обичах такива официалности, но скоро разбрах, че тогите са голямо удобство. Момчетата, които играеха тенис навън, минаваха на бегом през стаите си и мятаха тогите отгоре. Не се налагаше да губят време да се преобличат, да се къпят. Под тогите бяха по потници, по тениски, както си искаха. Освен това правилото беше тогите да не се перат и така можехме да отличим първокурсник от второкурсник, от третокурсник и от прасе! Тогата никога не се пере и не се кърпи и първокурсниците изглеждат приятно, с относително чисти тоги, а някъде към трети курс носиш на раменете си мукава и от нея висят дрипи.
И така, идвайки в "Принстън", бях на неделно чаено парти, а вечерта вечерях облечен в тога. В понеделник обаче най-напред отидох да видя циклотрона.

Докато учех в МТИ, построиха нов циклотрон, който беше направо изумителен! Самият апарат беше в едно помещение, а се управляваше от друго. Беше инженерно постижение. Кабелите, свързващи управлението с циклотрона, минаваха по тръби, контролният панел беше целият с копчета и измервателни уреди. Казвах му "позлатения циклотрон".

Бях чел много статии за изследвания с циклотрон, но единици от тези изследвания бяха от МТИ. Може би защото тъкмо започваха. Имаше обаче много резултати от "Корнел", "Бъркли" и най-много от "Принстън". Ето защо това, което наистина исках да видя и нямах търпение, беше ПРИНСТЪНСКИЯТ ЦИКЛОТРОН! Той трябваше да е голяма работа!

И така, в понеделник отивам най-напред в сградата на физиците и питам:
– Къде е циклотронът – в коя сграда?
– Долу, в мазето, в дъното.

В мазето? Сградата беше стара. В мазето ѝ нямаше място за циклотрон. Слязох долу, стигнах до края, отворих вратата и за десет секунди разбрах защо "Принстън" беше точно за мен – най-доброто учебно заведение, в което да уча. Цялото помещение беше в кабели! От кабелите висяха превключватели, вода за охлаждане капеше от клапаните, стаята беше пълна с разни неща, оставени ей така отгоре. Върху масите имаше купища инструменти; беше най-грамадната бъркотия, която някой някога е виждал. Целият циклотрон беше в едно помещение и там цареше пълен, абсолютен хаос.

Това ми заприлича на моята лаборатория у дома. В МТИ нищо дори не наподобяваше на лабораторията ми. Изведнъж разбрах защо "Принстън" има толкова много резултати. С циклотрона се работеше. Те го бяха направили, знаеха къде е всяко едно нещо, знаеха как работи всяко едно нещо, не бяха вкарали инженер в групата, освен ако той не работеше заедно с тях.

Циклотронът беше по-малък от този в МТИ и беше ли като "позлатен"? – точно обрат­ното. Когато искаха да оправят вакуума, капеха "Глиптал", затова имаше капки от полиестера по пода. Страхотно! Тук се работеше с циклотрона! Не се стоеше в друга стая, откъдето да се натискат бутони! (Поради невнимание в помещението избухнал пожар заради целия този хаос и висящите навсякъде кабели и циклотронът бил разрушен. Но по-добре да не говоря за това!)

(Когато постъпих в "Корнел", отидох да видя тамошния циклотрон. На него направо не му трябваше отделно помещение – беше едва около метър в диаметър, най-малкият на света циклотрон, но беше дал фантастични резултати. Имаше си всички специални джаджи и неща. Когато искаха да променят нещо в дуантите – полуцилиндрите с D форма, в които обикалят частиците, – взимаха отвертка, сваляха дуантите, правеха каквото трябва и ги монтираха обратно. В "Принстън" това ставаше малко по-трудно, а в МТИ се правеше с автоматизиран кран, който се плъзгаше на лагери по тавана, спускаха се куки и беше дяволски трудно.)