България се превръща в място, където огромна част от нещата, необходими за воденето на що-годе нормален живот, чисто и просто ги няма, твърди Татяна Ваксберг и дава конкретни примери.
Има ли доказателства, че българското правителство съществува? Ако да, те едва ли са достатъчно убедителни. Показват го две скорошни бедствия: наводнението във Варна и градушката в София. От тях научихме следното: че Агенцията за борба с градушките няма противоградни ракети, а институцията, която трябва да реагира при бедствия, няма нищо от това, което би трябвало да има, за да може да помага на хората, преживели бедствие: ботуши, лопати, питейна вода, дезинфекциращи препарати, работни ръкавици, чували, четки, кофи. Ако пък ли има някаква част от всичко това, то няма право да го използва по собствена преценка. Нужно е разрешение на правителството. На онова същото, в чието съществуване основателно се съмняваме.
Тези два случая са достатъчни за мрачни изводи, но по-нататъшната проверка разкрива още по-безмилостна картина. От нея излиза, че повечето български институции няма как да извършват дейността, заради която са сформирани.
Списъкът е дълъг
Болницата в Стара Загора например няма упойки, спринцовки, бинтове, памук, превръзки и животоспасяващи медикаменти, става ясно от предаване на Нова телевизия, излъчено миналата седмица. Причината за това състояние е, че Здравната каса няма пари за здравеопазване.
Пожарната във Велико Търново няма фенери и спасителни въжета, а тази в София няма помпи и не може да докара водата до „столичната“ планина Витоша. Първото научихме от доброволеца на БЧК Милен Ангелов, който спаси четирима души от наводнението във Велико Търново. А второто стана ясно преди две години по време на пожара във Витоша. Тогава узнахме, че пожарната нито може да достави вода отдолу към планината, нито има самолети, с които водата да се излива отгоре.
Спешният телефон 112 е гарантирано бавен. Той не свързва пациента с лекар, а с телефонист, който не може да прецени кой случай е истински спешен. Линейките са три пъти по-малко от необходимото и не винаги са оборудвани с животоспасяваща апаратура. Научихме това на няколко пъти през последните години, когато много пациенти си отидоха, без да дочакат линейките.
Всичко това не е епидемия, нападнала точно институциите, отговорни за човешкия живот. Напротив, вирусът е прихванат от практически всичко в огромното поле, за което отговаря държавата: в БАН не се правят научни изследвания, в БДЖ няма достатъчно влакове, в училищните кабинети по химия няма епруветки, в Института по археология няма лопати, в музеите няма бюджет за превозване и застраховане на картини, в Народния театър напоследък няма пари за костюми и реквизит, а във Варна има филиал на театъра, който няма зала за репетиции. Да добавяме ли, че Държавната агенция за бежанците няма сгради, храна, медицинска помощ и дрехи за бежанците? Или че в най-новия и най-голям музей няма картини?
Кой е началникът?
Има и по-лошо от всичко това. То се изразява не в липсата на основни материални инструменти, а в липсата дори и на институция, която да отговаря за набирането на въпросните материални инструменти. Българските язовири например си нямат „началник“, или поне си нямат единен такъв. Разбрахме това през 2005 година, когато преля язовир „Огняново“, през 2007-ма, когато се пропука стената на язовир „Каяджик“, преля язовир „Езерче 2“ и се скъса стената на язовир „Цар Калоян“, а също и през 2012 година, когато се скъса стената на язовир „Иваново“. В тези инциденти загинаха общо 39 души, а отговорността се прехвърляше между поне пет институции.
Съмнението, че правителството съществува, беше породено именно от първия случай с язовирите, а после беше окончателно затвърдено покрай инцидента с язовир „Иваново“ - между двете катастрофи бяха изминали 7 години без сантиметър напредък по въпроса кой стопанисва язовирите. Тъкмо те са най-трудният казус измежду всички изброени, защото така и не се разбра коя е институцията, която би следвало да притежава непритежаваните от нея материални инструменти на основния предмет на дейност.
