64 години след като вкарва победния гол и носи световната титла на Уругвай в двубой срещу Бразилия в Рио де Жанейро, Алсидес Чигия си спомня кристално ясно момента, в който препълненият стадион „Маракана” потъва в гробовна тишина.
„Беше нереално тихо. Тълпата беше замръзнала. Сякаш дори не дишаха”, споделя Чигия пред БиБиСи. „Дори не можеха да надигнат глас в подкрепа на своя отбор. Тогава осъзнах, че ще спечелим”.
87-годишният бивш футболист е единственият жив представител на световния шампион от 1950-та година. Той все още е считан за водещата фигура в може би най-голямата сензация в историята на Световните първенства по футбол.
Малцина очакват Уругвай да победи могъщите бразилци и то на тяхна територия. Ден преди решителния мач местен вестник излиза със заглавие: „Утре ще победим Уругвай!”, а друг пуска на първата си страница снимка на бразилския национален отбор с описание: „Това са световните шампиони!”.
След безрезултатно първо полувреме, Бразилия повежда. Но скоро след това Скиафино изравнява за Уругвай след асистенция на Чигия. Системата, по която се провежда турнира е такава, че равенството гарантира триумф на домакините. Дясното крило Чигия обаче има други планове.
„Взех топката от дясно, преминах техния бек и влязох в наказателното поле. Вратарят помисли, че ще центрирам и ми остави пространство. След секунда стрелях и вкарах”, спомня си голмайсторът.
Този гол е считан за национална катастрофа в Бразилия. Писателят Нелсън Родригеш дори определя загубата като „бразилската Хирошима”.
Голяма част от бразилските национали спират с футбола след резила. Други никога повече не получават повиквателна за представителната селекция. Тогавашната бяла фанелка със синя лента е нарочена за прокълната и е заменена с останалата и до днес жълто-зелена.
Особено тежко е положението с вратаря Барбоса, чиято грешка при гола неизбежно го превръща в изкупителна жертва. Колегите му го избягват.
Десетилетия по-късно, през 1994-та година той изявява желание да посети националите преди Световното първенство в САЩ и… получава отказ. „В Бразилия максималното наказание за престъпление е 30 години. Аз излежавам 44 без да съм направил нищо", проплаква тогава Барбоса пред журналисти.
Самият Чигия счита, че отношението към вратаря е несправедливо: „Говорил съм си с него няколко пъти след този мач. Беше му много тежко. Вратарите винаги отнасят вината. Защитникът, който не ме опази, не беше винен, но вратарят, той го отнесе. Барбоса умря през 2000-та година низвергнат от всички”.
На всеки 16-ти юли в Бразилия отбелязват „Трагедията от Маракана”. Постоянни анализи, коментари. „Понякога се чувствам като призрак, който преследва бразилците – винаги съм в техните спомени”, казва Чигия.
В наши дни уругваецът живее в малкото градче Лас Пиедрас в скромно бунгало с 40-годишната си съпруга Беатриз и немската им овчарка.
Стените в хола му са окичени с множество трофеи, спечелени през впечатляващата 24-годишна кариера. Над камината има негов портрет, подписан от всичките му съотборници от знаменитата вечер на „Маракана”.
„Помня, че бяхме много щастливи. Това е най-яркият ми спомен – радостта. Удовлетворението да победиш целия свят”, разкрива Чигия. Купонът след триумфа е повече от скромен в сравнение с днешните за подобно постижение – играчите хапват сандвичи и изпиват по няколко бири.
През 1950-та година Алсидес Чигия вкарва голове във всичките мачове на страната си по време на първенството (4). Постижение, с което само един друг футболист може да се похвали – Жаирзиньо за Бразилия през 1970-та.
След като спират с активната си състезателна кариера, в знак на признателност Чигия и съотборниците му от Мондиал`50 получават работа от държавата. Голмайсторът се пенсионира през 1992-ра година.
С получаваната пенсия той не може да си позволи живот в столицата Монтевидео и затова се мести в Лас Пиедрас. За да свърже двата края дори се налага да продаде златния си медал от Световното в Бразилия.
Геройството му не е богато възнаградено, но той остава завинаги в сърцата на своите сънародници. За Чигия казват, че с него могат да се мерят само Франк Синатра и папа Йоан Павел II – това са хората, които са успели да смълчат 200 хиляди души на ст. „Маракана”.
