Когато узнах, че момиченцето е починало, започнах да блъскам по вратата на килията. Молих надзирателите да отключат, да ме изведат в коридора и там да ме застрелят. Тримата ми съкилийници се хвърлиха да ме удържат. Викаха ми: Успокой се бе, човек, но аз просто не виждах смисъл да живея. Това признание прави три месеца и половина след жестоката катастрофа на бул. “Цариградско шосе” таксиметровият шофьор Михаил Куртев.
На 10 юли 35-годишният мъж помете 12 души на спирка на бул. “Цариградско шосе” около 20,30 ч. Часове по-късно в болница умира 25-годишната Станислава Асенова. Две седмици след това издъхва най-малката пострадала - 6-годишната Елена.
Останалите 10 пешеходци, сред които и майката на момиченцето, претърпяват сложни операции и седмици наред се лекуват в болници с тежки наранявания.
Непосредствено след като Куртев връхлита върху чакащите на спирката хора, направеното му с дрегер изследване за алкохол отчита 1,8 промила. Кръвната проба, което се взима след това, показва наличие на 1,5 промила.
“Пих мента с приятели докъм 18,30 ч”, призна самият той по време на делото, на което се решаваше дали да остане в ареста. Разследването срещу шофьора е към финал.
Предстои да стане готова автотехническата експертиза, която да покаже с каква скорост се е движила колата, и след това обвинителният акт да бъде внесен в съда. Свидетелите на катастрофата вче са разпитани.
Трагедията на бул. “Цариградско шосе” преобръща живота на близките на загиналите. Майката на Станислава Асенова - Съни, неуморно поставя всеки ден слънчоглед в една от кашпите с цветя в градинката пред Народния театър, любимо място на загиналото момиче. Приятелите обмислят да започнат кампания срещу шофирането в пияно състояние. Близки на семейството споделят, че при всяка среща с таксиметров шофьор майка Мира Асенова дълго говори на водачите за опасностите след пиене.
Смъртта на 6-годишната Елена разтърсва Перник, откъдето е момиченцето. Дори свещеникът плаче на погребението на детето. Майката на Ели, която също пострада тежко, дори не успя да се сбогува с рожбата си на гробищата, защото беше в болница.
Катастрофата променя живота и на самия Михаил Куртев. Той се съгласи за първи път да каже и своята версия пред “24 часа”. 35-годишният мъж трудно говори за преживяното. Пуши през цялото време и гледа в пода. Много пъти очите му се насълзяват, най-вече когато споменава загиналите.
Негови близки споделят, че се е затворил в себе си и е изпаднал в депресия. “Каквото стане, това е”, казва вече бившият таксиметров шофьор по повод предстоящото дело.
От деня на катастрофата той е изкарал десетки будни нощи. “Спя на пресекулки. Задрямвам, будя се и така до сутринта”, казва шофьорът.
Приятели и познати му препоръчали да потърси помощ от психиатър или психолог, с които да разговаря за случилото се. “Може би някога и това ще стане”, отговаря той. Особено трудно му ставало вечерно време, когато спомените за инцидента нахлували в главата му. “Не сънувам катастрофата може би защото спя само минути”, казва той.
Твърди, че не мисли почти за нищо друго. От повече от месец Михаил е на свобода, след като престоя близо два месеца в ареста.
Според него съседите и близките не го посрещнали лошо, когато се прибрал вкъщи. “Казват ми: “Горе главата, дръж се”, обяснява той, но признава, че избягва срещите с хората и много рядко напуска дома си.
Досега никой не го е разпознал като шофьора, предизвикал катастрофата през юли на бул. “Цариградско шосе”. Негови близки казват, че Михаил приел като заслужено, че чакащите на спирката хора се нахвърлили върху него след инцидента.Той отнесъл няколко удара, преди полицаите да го напъхат в своята кола. “Шофьорите да се вразумят и да не правят глупости. Да внимават, защото на всеки може да се случи. Лошото става много бързо, изключително бързо”, казва той.
- Г-н Куртев, как живеете вече близо 4 месеца след катастрофата на бул. "Цариградско шосе"?
- Преследват ме кошмари. Нищо не е същото. Никога няма да забравя 10 юли. За миг животът ми се преобърна на 180 градуса. Използвам случая, за да кажа, че страшно много съжалявам. Изказвам съболезнования на близките, но не мога да върна времето назад. Ден и нощ всеки миг се молех детенцето да оцелее. Като разбрах, че е починало, исках да умра. Нямаше смисъл да живея.
- Как научихте, че 6-годишната Елена е починала?
- От медиите. В килията получавахме вестници и в тях прочетох за смъртта на момиченцето. Имаше публикувана и негова снимка.
- Кога узнахте за смъртта на 25-годишната Станислава, за 12-те пострадали?
- На следващия ден около обед. Казаха ми полицаите, които ме караха от Трето районно управление, където пренощувах, до СДВР, за да дам показания.
- Близките ви как приеха трагедията?
- Не са добре. Ние сме обикновени хора, не сме престъпници.
- Помните ли какво се случи?
- Загубих управлението на таксито, защото бях засечен от друга кола. Стана за миг. Опитах се да избегна удара в автомобила пред мен. Карах най-вляво и минах по средата на платното, но докато се опитвах да избегна удара, таксито занесе и се заби в спирката. Аз не се нараних, защото навлезе със задната част.
- Можете ли да опишете автомобила, който ви засече?
- Всичко стана много бързо, за части от секундата. И чак да го опиша, едва ли. (Въздъхва.) Мисля, че беше джип, но подробности като цвят, номер няма как да помня.
- Първите коментари на очевидци на катастрофата бяха, че сте гледали таксито и сте се вълнували повече от повредите по него, отколкото от пострадалите.
- През цялото време стоях в колата. Излизайки от нея, полицаите ме поеха и ме вкараха в техния автомобил. Не съм казал и една дума. То беше като във филм на ужасите
с главно действащо лице аз Как мога да сляза и да си гледам колата?
- В първия миг осъзнахте ли какво става?
- Разбрах, че е нещо сериозно. Виждах спирката, хората, линейките. Предположих, че е доста сериозно. Бях в шок.
- Какво правихте през деня преди катастрофата?
- Работих докъм 14 ч с клиенти и след това с приятели пихме мента във "Враня". Не мога да кажа точно колко съм изпил. Но не съм пил 5 водки, мастики или 6 ракии, както бяха писали някои вестници. Качих се в таксито, за да отида да играя футбол с приятели. Нали разбирате, че не съм бил в неадекватно състояние, щом съм щял да ритам. Не съм и карал в буслентата и не съм фучал със 140 км/ч, както също се написа.
- С колко километра карахте по бул. "Цариградско шосе"?
- Не знам какво са показали експертизите.
- Защо бяхте със служебната кола? Имате ли право да я карате, когато не сте на работа?
- Тя не е служебна, а моя. Изплаща се на лизинг известен период от време - 4-5 г., и после става лична. Мога да я карам като собствен автомобил, независимо че е с отличителните знаци на такси.
- Не си ли помислихте да не сядате зад волана, щом сте пили?
- Бях сам в колата.
- И не сте имали намерение да возите пътници?
- Вижте, от 2001 г. работя като таксиметров шофьор. За толкова години нямам нито едно пътнотранспортно произшествие. Може да имам глоба за неправилно спиране, но всички, които са на улицата, имат такива. Всеки е правил дребни нарушения. Когато си 12 г. всеки ден на пътя, е нормално да имаш среща с полицай за някакво дребно провинение - говорене по телефона или шофиране без колан.
- Мислите ли, че спирката е разположена на безопасно място?
- Не. Преди беше отзад в локалното, до бившата печатница "Георги Димитров" . Там беше добре. Но заради мола я преместиха. Спирките по бул. "Цариградско шосе" са опасни, защото пътят е скоростен, а и движението е натоварено. Но има си хора за това, те да го мислят.
- Колчетата, които сложиха след катастрофата, биха ли предпазили от подобен инцидент?
- Нямам представа колко са здрави, но не мисля, че могат да направят нещо.
- Събирате ли се с приятели, познати, или сте се изолирали след случилото се?
- Идват от време на време приятели, нормално е. Но в общи линии никъде не излизам. По цял ден си стоя у дома и гледам телевизия. В нещо като депресия съм.
- С приятелите си коментирате ли катастрофата?
- В началото ме питаха, искаха да чуят и моята версия. Сега вече избягват темата. Опитват се да ме разсейват, говорят ми за друго.
- Упрекват ли ви?
- Нормално е. Не могат да ми се радват. Но аз осъзнавам какво съм направил. Не е нужно да ми го казват.
- Детето ви знае ли?
- Да, беше при мен и колкото и да е малка, се опита да ми даде сили.
- Потърсихте ли връзка с близките на загиналите?
- Нямаше кога, а и какво да им кажа. Освен това, което казвам и на вас - че страшно съжалявам. Ако мога някак си да върна времето - никога нямаше да се случи.
- По време на делото вие ще се срещнете с тях.
- (Въздъхва.)
- Мислите ли, че можехте да избегнете катастрофата?
- Да, ако въобще не бях тръгвал, нямаше да се случи. Ако не бях засечен, сигурно също нямаше да стане. Няма да карам въобще повече кола, накарах се за цял живот...
- Мислите ли с какво ще се занимавате отсега нататък?
- Става много сложно. Не знам какво ще правя. Трябва първо да мине делото.
- Надявате ли се с времето споменът да избледнее?
- Едва ли. Говорих с познат, който е минал през подобно произшествие, но без фатален край. Каза, че дълго време му е трябвало, за да се съвземе. Няма да го преодолея. Завинаги остава в съзнанието ми.
