Ситуацията със сирийските бежанци заприлича на кодовата система, любима напоследък на родните синоптици. Студено е - код „жълто", горещо е - код „оранжево", вали - код „червено", духа, не духа - код...
Кой ли не се изреди да коментира надвисналата страшна опасност от имигрантите - партийни лидери на формации със затихващи функции, които отчаяно имат нужда от освежаване на имиджа си; ръководители на отговорните институции, които, вместо да търсят решение на проблема, взаимно се сочат с пръст и се обвиняват за положението; политици, които в политическото си говорене стигат до напълно абсурдни тези и хрумвания. Упражняват се по темата и управляващи, които през последните почти четири години умишлено или не замитаха назряващия проблем под килима.
Кризата роди нелепото прозрение на екс външния министър Соломон Паси, че, видите ли, и хан Аспарух бил бежанец... Изказване, което достойно се нарежда до предсказанието на депутата от Атака Магдалена Ташева за 30-хилядна армия сирийски убийци и канибали, която настъпва към България. Като прибавим изказвания от рода на това, как трябва да дадем земя за обработване на сирийците, как притокът на имигранти ще реши демографските ни проблеми - ситуацията от драматична се превръща в комична на ментално ниво.
Проблемът обаче е достатъчно сериозен, за да се неглижира. Призна го и вътрешният министър Цветлин Йовчев: „Неколкократно заявих, че наистина има рискове, има заплахи и трябва да работим много целенасочено за минимизирането на тези рискове, и правим всичко, каквото може да се направи в този момент."
Въпросът обаче е, че решаването на бежанската криза е разхвърляно между доста държавни и общински структури: МВР, Агенцията за бежанците, службите за сигурност, Министерството на здравеопазването, Гражданска защита, МО, общините по места, БЧК, представителството на ВКБООН, съветите по сигурността към президента и МС (така и несвикани до момента), неизбежните НПО. Което по стар български обичай създава предпоставки за прехвърляне на топката.
Идеята на Атака и ВМРО за затваряне на границата с Турция първоначално бе приета с неодобрение. Вероятно повече заради това, кой и по какъв начин я артикулира. Сега това предложение ще бъде реализирано. Но с голямо закъснение. Защото е ясно, че нищожен процент от имигрантите са използвали легални пътища за влизане в България през ГКПП. Предпочитаните маршрути са през „зелена граница", а последно и по море (уроците от Лампедуза не са достатъчни за каналджиите и търсещите „обетована земя").
Закъснялата реакция на компетентните власти доведе до безконтролно проникване на бежанци, при това не само от Сирия, но и от държави, в които няма военен конфликт - това автоматично ги изключва от горната категория. Не само това - в страната влязоха хора, които не са преминали никаква проверка, за техния произход може да се разчита само на думата им (повечето, умишлено или не, са без документи за самоличност). А „затварянето на границата" можеше да се случи, преди потокът чужденци да се превърне в проблем. Защото, ако един кандидат за убежище влезе през ГКПП и премине необходимата филтрация, ще отпаднат спекулациите, че половината Ал Кайда се е засилила към страната ни.
Страшно закъсняла е реакцията ни за бежанските центрове. Това, че са в трагично състояние, че не разполагат с нормална материална база за настаняване на хора, че капацитетът им е крайно недостатъчен, се знае не от вчера. Знае се също, че Агенцията няма необходимия човешки ресурс за прием на такъв брой имигранти от Арабския (и не само) свят. Неподготвени се оказаха всички държавни и местни органи за логистиката, снабдяването с провизии и медикаменти, санитарната обработка, медицинското осигуряване, оказването на психологическа помощ. В момента се вземат мерки ad hoc, но ситуацията все повече напомня за рибар, който се сеща да закърпи прокъсаната си мрежа, след като вече я е хвърлил в морето.
Много по-рано можеше да се помисли за работа и с българското население в районите на бежанските центрове. Нима никой не се сети, че в тях ще бъдат настанени хора с много различна етническа, религиозна, езикова и културна идентичност. Никой ли анализатор на потенциалния риск не успя да проумее, че в нито една европейска държава пришелците от Арабския свят не се интегрират докрай. В повечето случаи те остават компактна изолирана общност, като се опитват да наложат свой модел на поведение. А той е непознат и неразбираем за християнския свят, често пъти враждебен. Знаем - непознатото винаги буди страхове. И вече сме свидетели на едно крайно нетолерантно отношение на местните към имигрантите, ловко подклаждано от кресливи националисти. И на първите конфликтни ситуации.
Можеше да се вземат мерки за допустимо ограничаване на свободното движение на имигрантите извън територията на центровете. Защото все по-често в центъра на София се срещат групи жени със забрадки, негри, араби. Да не говорим за вавилонското стълпотворение на чужденци в градинката пред Халите, превърната в арабски Хайд парк през деня и обществена спалня и тоалетна през нощта. Уличките около Женски пазар, където отдавна има арабски, ливански, сирийски магазини, напоследък все повече напомнят на Багдад. Това очевидно не се нрави на столичани и пробужда все по-силни антибежански настроения.
Можеше доста по-рано да се помисли и за осигуряване на европейска помощ за справяне с проблема. Не само финансова, но и експертна. В ЕС има държави с доста сериозен опит с нелегалните миграционни вълни от юг - Франция, Испания, Италия.
Институциите отново сработиха по традиционния начин: след дъжд - качулка. Но ако този стил на работа е сравнително безобиден, когато първият сняг за пореден път ни изненада - една-две верижни катастрофи с огънати ламарини, то тук става дума за пряка заплаха за националната сигурност. На първо място - вероятността в България да са влезли лица, които основателно може да бъдат заподозрени, ако не като потенциални терористи, то поне като изповядващи радикален ислям, е немалка.
При нечовешките условия в лагерите неизбежно възниква риск от увеличаване на битовата престъпност в районите с концентрация на имигранти - вече има подобни индикации. Културните и езиковите различия, несъвпадането на традиции и манталитет водят до конфликтни ситуации между местните хора и бежанците - те се изострят от очевидния факт, че първите не се чувстват сигурни в това обкръжение, вторите не се усещат добре приети.
Бавенето на получаване на официален статут на бежанец, който би осигурил повече права на имигрантите, съпроводено с нетърпимите условия в центровете, води до растящо напрежение сред тяхната общност. Свидетели сме на първите конфликти сред самите бежанци, които несъмнено не представляват еднородна етническа и културно-религиозна група.
Не на последно място трябва да се посочи и заплахата от възникване на епидемии поради лошите хигиенни условия и липсата на нормална медицинска грижа в центровете. Не е трудно да си представим, не дай боже, до каква ескалация на напрежението може да доведе смъртта на един бежанец поради липса на лекарска помощ (или дори само съмнение за такава).
Реакцията на държавата по бежанския проблем е закъсняла. Остава да се надяваме поне оттук нататък да е адекватна. Защото се намираме в положение, в което възможността институционалната криза да прерасне в наистина хуманитарна е голяма. А тогава ситуацията може да излезе от контрол.
