Един месец – броени часове остават до този, да го наречем психологически период, в който всеки ден хиляди протестиращи искат оставка на правителството и разпускане на Народното събрание.
През този месец се случи и много, и малко. Много отделни събития и новини като неглижирането на колегите от ТВ7 по време на протестите чрез заглушаване на микрофона на една от репортерките със свирка и дори опит да бъде счупена камерата на оператора – едно крайно осъдително действие, среднощните разходки на Волен Сидеров и неговите сподвижници и грубиянското им държание срещу екипа на Канал 3, няколкото обсади на сградата на Софийската опера и балет, няколко инциденти със задържани протестиращи, включително при случая, в който се разбра, че Сидеров отива в пленарна зала с пистолет, замерянето с домати, яйца и дори бурканче черен хайвер на депутати, няколко заседания, председателствани от Мая Манолова за промени в Изборния кодекс с граждански организации и хиляди други събития.
Малко обаче се случи на истинския фронт – този на властта. Безумната кандидатура на Делян Пеевски за председател на ДАНС беше оттеглена и общо взето нищо друго съществено не стана във взаимоотношенията власт – протестиращи. Едните се правят, че проблеми няма и демонстрират гордо желание да работят за светлото бъдеще на България, като приемат закони и мерки без дебат, а после обясняват пред медиите кое какво е, често обаче без да има точен анализ в дълбочина. Типичен пример е готвената актуализация за бюджета – не била заради социалните мерки, приходите щели да бъдат изпълнени, тогава защо да има актуализиране – ами за да имало буфери, защото така управляваме ние, каза депутатът от ДПС Йордан Цонев, който е председател на Парламентарната комисия по бюджет и финанси. Протестиращите пък не се отказват – сутрин и вечер непрекъснато има хора пред Министерския съвет и Народното събрание, но няма кой да извади тапите от ушите на „народните избраници”.
Това не може да продължава вечно – или политиците ще отстъпят, или протестиращите. Ясно е какво може да откаже протестиращите – умора и отчаяние от постоянната липса на отговор. Ако обаче не се уморят какво следва – държава, която остава в положение „партер”. И тогава властимащите може и да се решат да употребят сила, за да сломят протеста.
При този вариант обаче излиза една огромна въпросителна – ще се подчинят ли полицаите и ще вкарат ли в употреба палките, водните оръдия, сълзотворния газ и прочие? Според мен много трудно – защото с основание може да се смята, че те вече са развили „Стокхолмски синдром”. Един месец на мирен протест, на постоянни арт изяви, на „атаки” на парламента като тази на малчугана със зелена блузка, който „превзе” стълбите на сградата на законите. Срещу тези хора ли ще се обърне полицията? Нещо не ми се вярва да има масова готовност да се изпълни заповед за разпръскване на протестиращите.
България не е Турция. Полицията няма да изпълни заповед за разпръскване със сила на протеста. А протестиращите няма да се откажат. Затова е време за оставка – повтаряме го и сигурно омръзва, но след като имаш глух човек срещу себе си, трябват много повторения. И тук ще има толкова, колкото трябва.
