Възможно е да се намали частния дълг до 100% от Брутния вътрешен продукт, да се стимулира икономическия растеж, да се стабилизират цените и да се детронират банкерите от пиедесталите им, при това за вечни времена. Това може да бъде направено чисто и безболезнено. Нужна е просто законодателна промяна. И това може да стане по-бързо, отколкото някой си е представял.

Така започва анализът на Амброуз Ивънс-Притчард за британския вестник The Telegraph, който посвещава размислите си на идея, зародила се от икономистите в Международния валутен фонд. Тя предлага следния трик, който да бъде приложен от държавите по света - системата на създаваните в банките пари, която формира близо 97% от паричната маса в обръщение, да бъде заменена от система със създадени от държавите пари. Това на практика е връщане към исторически норми от 1666-та година, когато от заемодателите се изисква да държат в резерв 100% от сумата, която предоставят под формата на кредити. По този начин те биват ограничавани от възможността да създават пари от нищото.

При тази схема държавата възвръща контрол върху паричното предлагане, няма банкови фалити, а циклите на надуване и пукване на балони са по-малко.

Идеята присъства в изследването "Преразглеждане на плана Чикаго" на икономистите от Международния валутен фонд Яромир Бенс и Майкъл Кумхох, което се появи през август. В него те разглеждат схемата, предложена от Хенри Саймънс и Ървинг Фишъл през 1936-та година, родила се след Голямата Депресия в Щатите.

Според Фишър кредитните цикли водят до нездравословна концентрация на благосъстояние. Това той е видял с очите си когато кредитори отнемат земята на фалирали фермери или изкупувайки я в дъното на цикъла. Тогава фермерите намерили начин да се защитят от това като се обединили и започнали да играят заедно на така наречените "аукциони за един долар", изкупувайки си взаимно земите. Всеки, който се опитвал да вдига цената на тези аукциони, бил пребиван.

Според Бенс и Кумхох тази травма на кредитния цикъл, породена от създаването на частните пари, датира дълбоко в историята и корените й се откриват още в древна Месопотамия.

Циклите около прибирането на реколтата водели до систематични фалити хилядолетия назад във времето, като обезпечението попадало в ръцете на лихварите. Тези епизоди от историята се случвали не просто заради лошото време, заради което фермерите не успявали да се издължат на кредиторите си. Те са се усилвали и от ефекта на кредитирането.

Атинският владетел Солон наложил първият "Чикагски план" 599 години преди Христа, за да помогне на фермерите, като ги защити от олигарсите, разполагащи със възможността да секат монети. Той опростил дълговете, върнал земите на хората, завладени от кредиторите, поставил пределни цени на основните стоки (подобно на Франклин Рузвелт) и разводнил паричното предлагане чрез държавно издадени, освободени от дълг, монети.

Сто и петдесет години по-късно римляните изпратили делегация, която да проучи Солоновите реформи и да копират идеите му, като по този начин създали собствена монетарна система.

Икономистът Адам Смит е пропагандирал един мит, че парите са се развили като стоково базиран продукт или като свързано към златото средство за обмяна.

Някои оспорват, че римляните започнали да губят духа на солидарността, когато олигарсите добили правото да развиват собствени сребърни монети по време на Пуническите войни. Тогава се зародила нещо като банкова система в сянка. Доказателствата свидетелстват за това, че тя се превърнала в машина за натрупване на благосъстояние от елита.

Безспорният суверен на всички валути, Папата, държал контрола над тях до 1666-та година, когато Англия се откъснала от схемата. Според Бенс и Кумхох с това се започнала ерата на надуването и спукването на балоните.

Някой може да каже, че с това Англия си отворила път към селскостопанската революция в началото на 18-ти век, а по-късно и към индустриалната революция.

Оригиналните автори на Чикагския план обаче са имали предвид именно времето след Великата депресия. Те вярвали, че е възможно да се предотврати социалното опустошение, причинено от дивото надуване на балоните и пукването им, като това не пречи на динамиката на икономиката. Според техния план националният дълг се превръща в национален излишък, след като банките се заставят да заемат средства от държавата, за да имат 100-процентово покритие на заемите.

Анализите на Международния валутен фонд показват, че финансовата система на Съединените Американски щати, включително и сенчестото банкиране, имат дългове в размер на 200% от Брутния вътрешен продукт. При налагане на правилото на Чикагския план ще последват внезапни промени, при които обратното изкупуване на частен дълг ще доведе до връщане към равнище от 100% от БВП.

Вашингтон ще трябва да издаде много пари в обръщение, но това няма да е под формата на дълг, а под формата на ценни книжа, покрити с богатствата на страната.

Ключовата функция на Чикагския план е да раздели монетарните и кредитни функции на банковата система. Количеството на парите и качеството на кредита трябва да се превърнат в абсолютно независими една от друга характеристики.

Частните кредитори не трябва да имат възможност да създават нови депозити от нищото. Новите банкови кредити не трябва да се финансират от удържани печалби.

Контролът върху кредитния бум може да бъде много по-лесен, тъй като банките няма да имат тази способност, с която разполагат днес, да генерират собствено финансиране и депозити чрез самия акт на предоставяне на заеми. Това е необикновена привилегия, която няма нито един друг бизнес, коментират от Международния валутен фонд.

Ако тя се премахне, банките ще се превърнат в чисти посредници, които ще зависят от получаването на кредит, преди да са способни да предоставят такъв.

Теорията има и своите критици. Банките вече бяха принудени да увеличат резервите си както по правилата на Базелския комитет, така по изискванията на Европейския съюз. Ефектът на това веднага бе усетен от частния бизнес, който разчита на банкови кредити. Това според критиците е и основната причина глобалната икономика да остава скована на дъното, като се разчита само на централните банки да омекотяват шока с програмите им за количествено улеснение.

Ако се премине към този план, това би опустошило банковите печалби и би причинило дефлация, което е бедствие. Светът ще трябва да пристъпи към ново количествено улеснение, за да преодолее блокажа от този шок.

Ефектът ще бъде такъв, че банките просто ще заменят частните кредити в балансите си с държавни ценни книжа. Това се случи по време на Втората световна война, но това бе аномалия, с която се плати цената на победата над фашизма.

Да сториш това на перманентна база в мирно време би било фундаментална промяна във философията на западния капитализъм. Хората няма да могат да вземат пари назаем от банките. Ще има огромна щета върху ефективността на икономиката, смятат още критиците на епичната идея.